Колко може да е лошо едно лошо патриархално море по двойки?

| от Лора Младенова |

Колко може да е лошо едно лошо море? Била съм на море с разбито сърце и с чужда компания от 30 непознати. И не беше никак лошо. Била съм на море с човек, с когото съм се запознала преди два дни и не се харесваме особено. И не беше никак лошо. Била съм на море по спешност с познат алкохолик, след като ми отпадна в последния момент една друга ваканция. И си беше супер. Била съм на море с компания, която през цялото време не я пуснаха субстанциите и повтаряше „sleep is for the weak“. Нищо му нямаше. Била съм и на море да светя на приятелска двойка. На тях и лошо да им е било, не казаха, а на мен си ми беше супер. Обаче веднъж отидох на море с най-близките си приятели на света и тогавашната си любов на живота. Ей те това беше бедствие. Бедствие повсеместно. Бедствие за всички.

Какво има да не му е наред в това да е юли, и водата да е чай, и да лепнеш в сок от диня, с ненатегнати от живот, раждания, диети и гравитация цици, вперени в слънчевия хоризонт, да посрещаш изгрева омазан в грозде и кайсии, и да се разхлаждаш с непреброени мастики в компанията на най-близките си хора – всичките шумни, красиви, ентусиазирани, енергични, забавни, влюбени и на по 23? Еми, хайде, де. Човек на море каквото сам си направи, и мутра със строителен бизнес не може да му го направи. (Добре, тук може и да преувеличих.) Годината е 2013-а, а ние сме 11 на брой. Не знам 13-ката фатална ли е, но нечетните числа твърде често са лоша човешка конфигурация – такава една, като играта на музикални столчета, за един все няма място, един все е излишен, и в главата на всеки се прокрадва смътната мисъл „да не съм аз, Господи?“.

Запазваме морската ваканция около два месеца по-рано, след провеждане на най-малко три оперативни срещи за доуточняване на корелацията между бюджет и локация – иначе казано, къде бихме могли да изглеждаме най-готини и демонстриращи стандарт, който нямаме, в замяна на стандарта, който всъщност имаме и който е близък до абсолютната нула по Келвин. Мислите ни се въртят по оста на бетонния конгломерат Слънчев бряг – Несебър – Равда, а на Равда се спираме като на най-евтина сред светото триединство на кичозните комерсиални локации. Всички преглъщаме дълбоките си съмнения дали всъщност не е възможно и останалите да мразят споменатите места точно толкова, колкото и ние, и в следващите седмици женската част от компанията провеждаме дълги телефонни разговори, съдържащи много „ааааа“, много „йееееее“, много „с колко рокли ще си“ и много „нямам търпение, маци“. Аз верно нямам търпение – не само ще си прекарам супер яко, ами и ще се наснимам достатъчно за албум с еднакви скучни фотоси във Facebook-а, та да покажа, че хем имам мъж до себе си, хем имам щури приятели, хем имам тяло за бански, хем пък имам и средства за цяла една ваканция. In your face, съученици, които са ми се подигравали в пети клас, in your face!

Подозренията ми, че нещо може и да не ни излезе математиката, се зараждат в деня, когато моят приятел ми звъни да каже, че е поканил и по-голямата си сестра да се присъедини към нас. Всичко точно, викам, само се обади и в къщата за гости да предупредиш за стая и за нея, че в нашата не смятам да бъда нито облечена, нито да се държа прилично. Ама си пазя едно наум, че тука може да и не влезем в допустимите стойности. (И още с пристигането се оказвам права, тъй като следващите 10 дни тримата прекарваме в некомфортна за всички ни съвместност в стая с едно общо двойно легло.)

Пътуваме към бетона всички заедно.

В колите е над 40 градуса, но на кого му пука – след сложни дипломатически ходове сме се уточнили кой с кого да се комбинира, така че всички най-добри приятелки да са заедно. Момчетата карат и си мълчат неловко помежду си, ние си клюкарим на задните седалки – пасторална и патриархална идилия с привкус на газова уредба, която не ми е по вкуса още тогава, но знам, че така се прави, когато си готин и приемлив по всеобщия критерий. Говорим си на „мило“, сякаш нямаме имена. Мъжете шофират, жените гледат пътя. Мъжете пазаруват, жените правят списъка с покупките. Мъжете правят забележки за разголено облекло, жените казват „абе, мило, бе, ти защо така я погледна тая“.

Всички, струва ми се, сме тръгнали с гимназиалния си акъл в багажа, но с идеята, че сега ще се държим както правят големите – тия „истинските“ двойки, със „сериозните“ връзки, със „семейните“ приятелства, с погледа на съветски революционери в светлото бъдеще и мечтата да пристроим етаж върху фамилната къща, та да пукаме пипер на чушкопека завинаги заедно, завинаги заедно, докато бялото ни пране на простора попива аромата на печени чушки и този мирис и бельото ни, също като нас самите, остават завинаги заедно, завинаги заедно.

На връщане, апропо, проблемът с логистика по коли се изменя в посока кой кого понася най-трудно, така че да седим максимално далече едни от други. Цари гробна тишина, нарушавана единствено от плахите опити на шофьора в колата, където аз пътувам, да пита дали предпочитаме да слушаме Uriah Heep или Iron Maiden, последвани от многозначителни отговори „хм“ и „пфф“. Вече по домовете си (разгеле!), всички сваляме от себе си под душовете жега, прах, пот, горчилка, яд и спомени, и също като гарвана на Едгар Алън По многозначително си повтаряме „nevermore, nevermore“. Никога повече не отиваме на море съвместно. Аз и приятелят ми никога повече не отиваме на море заедно. Отнемат месеци с приятелите ми да започнем отново да се виждаме и да си пишем помежду си. Къде сбъркахме? Така питаха в една стара реклама на някогашния М-тел. Къде ли не. Да започнем с това кои сме ние.

Двойка 1

Те са дошли на море с идеята да бъдат демонстративни. По-демонстративни даже и от мен. Те са от онези хора, чиито профили в социалките те карат да си блъскаш главата на тема „бахти, какво трябва да направя, че да бъда и аз толкова щастлив, красив и влюбен?“, и ние се питаме, о, колко се питаме. Когато камерата е изключена, той ѝ прави забележки, че хората по плажа я зяпат, защото е с прашки, а тя стоически се опитва да го обърне на майтап. Когато останалите си говорим за обществени и политически теми, той се мръщи отстрани, че му се правим на адвокатчета, на либералчета, на много умни и на много жълтопаветни. (Всъщност, от дистанцията на времето, трябва да му призная, че е прав.) Когато всички се караме и мръщим непрекъснато помежду си на дребнотемия като какво, кога и защо ще ядем, тя си разваля деня да ни умиротворява и с ослепителна усмивка да се прави, че няма нищо, за да можем да участваме все някога в съвършения кадър за корица, който да илюстрира съвършеното приятелство между няколко съвършени двойки. Не успява. И макар и с нищо да не го показва, ѝ личи, че е разочарована. Половин година му е гладувала на това море, за да може да изглежда перфектно във въпросните прашки. И трябва да се признае, всички на плажа вярно я гледат. И какво няма? Тя е прекрасна, с цената на ненужни лишения. Останалите – не толкова, все пак твърде много се чудим какво, кога и защо да ядем.

Двойка 2

Тия двамата искат просто да си идат на кръчма и да им бъде лежерно и весело. От ония кръчми с червените покривки, прогорени с цигара, където от стените висят изкуствени нанизи лук и царевица, и само чалгата на оркестъра с жива музика е по-мазна от надценената пържола. В това само по себе си няма нищо лошо, освен частта, в която никой друг не иска да иде, но всички сме си наумили, че трябва да правим едно и също през цялото време, за да участваме взаимно във вечната си заедност. Стаята на милите хора се пада до нашата, а нашата, мога смело да твърдя, е най-кривата стая в цялата къща за гости. Мине се, не мине време, и някой от Светата ни Троица (аз, гаджето и Кака) се отбиваме да им тропнем на вратата да им се обявим, че не се слуша Камелия на max между два и четири. Сутринта. Самият курорт се харесва единствено на тях. Но само курортът. Едно не може да им се отрече – дават всичко от себе си да бъдат мили, което категорично не може да се каже за почти никого от останалите. Но и питат разни въпроси тип „хайде, де, ами вие кога“ и „знаеш ли колко ще ти отива едно бебче“, от които далеч не само аз се изприщвам.

Двойка 3

Най-добрата ми приятелка и нейният бъдещ съпруг. Той проявява здравия разум и впряга всичкия си управленски потенциал да менажира очакванията си дотолкова, че да иска само да си прекара относително спокойно, без много нерви и драма. Не му се получава. Тя се бори за перфектната хармония между всички, иска да се погрижи за всеки поотделно и да ни накара да се почувстваме добре, ама и със себе си, и с нея, и с морето, и с компанията. Майчинският ѝ инстинкт я кара да търси вина у себе си за всеки момент, в който някой не се забавлява достатъчно, а тези моменти са всички моменти. Непостижимото ѝ желание е всички да искаме едно и също, а то да съвпада с нейните собствени желания. Тя неколкократно се е постарала, престарала и стъпила на главата си, за удовлетвори претенциите и прищевките на всички, както и да изслуша всяко потенциално мрънкане, а негативите от преживяното отнася бъдещият ѝ съпруг, който, кой знае как, се оказва, че никога не ѝ е купил правилната палачинка, не си е избрал подходящата риза за вечерта и не е дошъл навреме за нежелано, но задължително комуналния ни плаж. Той колебливо опитва да разсее женските ни драми, като насочва вниманието ни към отсъстващи познати, но нито едно от неговите „И кво, Николина е тъпа, а?“ не успява да върне щастливо-токсичната атмосфера на превъзбудено клюкарство от пътя на отиване.

Двойка 4

И до ден днешен аз изпитвам съмнения, че тези хора всъщност си прекараха добре, но всички други бяхме толкова криви, че тях ги беше страх да си кажат. Докато останалите спираме за минутка да се мръщим, само когато дойде ред да се снимаме, те двамата, напълно дисоциирани от нас, се забавляват като малки деца. Носят си едно старо и неработещо телефонче, с което обичат да шокират хората на плажа, като си го хвърлят един на друг в морето, викайки „Илиянеееее, някой те търси“ и се заливат от смях на изумените погледи отстрани. Мълчат си, пият си пиенето, зяпат си безкрая, и си развалят настроението единствено когато е опрял ножът до кокал да се разберат с нас какво, кога и защо ще ядем. Тя един-два пъти се опитва да подметне „абе, пичове, то всъщност не е нужно всички през цялото време да правим едно и също“, а приятеля ми да успокои с думите „абе, споко, тя Лора винаги си е крива, когато човек не ѝ тура к*ра“, но не минава, макар и да е напълно права и с двете твърдения. Най-много мразим да ни развалят готиното зло настроение с позитивизъм.

Двойка 5

Тежката артилерия, която, за съжаление, се явяваме ние. Моята представа, че светът се върти единствено около мен, е разбита още с пристигането и с необходимостта да деля пространство с едно иначе симпатично момиче, което не познава никого. Той пък – най-интересното момче в целия ми университет, което обичах от първата бира, първата палачинка, първия път и първото осъзнаване, че в целия курс в НБУ приблизително само той не ходи с анцуг Карл Лагерфелд и подобие на жълто Мазерати – мрази нови хора и държи всички нови хора да знаят, че той ги мрази, и да се чувстват зле от тоя факт. Аз му се сърдя за въпроса със спането, той на мен – задето сме с приятелите ми. На 2-3 пъти опитваме да се разходим или да вечеряме сами, както сме се чувствали най-добре през цялата си връзка, и си навличаме потреса на абсолютно всички. Макар и да не мога да разбера защо – и двамата сме денонощно криви и не сме никак добра компания. Ако аз бях на мястото на другите, щях да гърмя шампанско за отсъствието ни. Той отказва да ме следва по аквапаркове, лунапаркове, банани, барове и игри с шотове, защото иначе има риск някой да не разбере, че морето му е неприятно. Аз отказвам да направя без него което и да било от посочените неща, защото все пак съм отишла да демонстрирам наличието си на Гадже, а после се муся, че не се забавлявам. Както казваха в първия Биг Брадър, сексът в стаята ни е мираж. И двамата се смеем на пича, който ревнува от прашките на приятелката си. После аз обличам къса рокля, той ми прави реплика, а аз я сменям.

Кака

Нейното притеснение пред непознати хора е нещо, което би следвало аз да разбера по-добре от всеки друг, тъй като ме е съпътствало през целия ми съзнателен живот, докато не открих социалната магия, наречена шотове текила. В разговор тя мълчи, докато не стане твърде късно да каже иначе интересната реплика, която има, опитите ѝ за шеги прозвучават грубо и не на място, предизвикват неловки мълчания и резки смени на темата. Все се чуди да идва ли навсякъде с нас, да не идва ли, да ни остави ли малко пространство, да се старае да се сближим ли. Накрая всички се обединяват около тезата, че тя просто ни мрази и мрази да е с нас, а аз, макар и да виждам действителното положение, не проявявам и грам старание да променя това. Тя се грижи за брат си като за малко дете, на което ще настине гърлото от сладолед и ще му прилошее на екстремно влакче, а аз се наслаждавам на раздразнението си от това колко несекси ме кара да го виждам, и като човек с малка сестра, за която е загрижен, за пореден път отказвам дори да опитам да я разбера.

Когато се смесят различни несъвместими субстанции, може да настъпи взрив. А може и да е Long Island Ice Tea. Ние избираме първото. Защото сме твърде малки да знаем една проста истина – че човек може да си прави каквото си иска, без изисквания и без очаквания. Твърде малки, че да не искаме да сме като големите. Твърде неуки да направим математиката, че е невъзможно:

Да имаме уединение, но и да сме заедно нон стоп.
Да не бъдем осъждани от другите, но ние да ги съдим.
Да идем на морски ресторант, пикник и селяндурска кръчма, ама едновременно.
Да си гледаме всеки себе си, ама с очи, вперени в чуждата чиния.
Да се смеем, ама за пред камера.
Едно ваканция да бъде весело море, ама и състезание.

Поговорката „малко акъл да имаш, навреме да ти дойде“ не важи за нас. За нас важи друга, която знам от нашите – че някои хора са като руския народ: много симпатични поотделно, отвратителна комбинация в съвкупност.

Близо 10 години по-късно, в един горещ юлски ден като днешния, седя по бельо в хоум офиса, понеже гина от жега, и си мисля как над 30 само малцина като Иисус могат да съберат за вечерно парти дузина приятели, а дори и при него не е завършило твърде добре. Мисля и друго – че ако няколко приятели, едно море, десетина изгреви и най-свободните ти и безпарични години не са достатъчни, че да бъдеш безпричинно щур и безпричинно щастлив, сигурно нищо не е.

Пиша текст за едно море, което можеше да е хубаво, лудо, пълно със срамно весели спомени, ако бяхме достатъчно зрели, че да не се правим на пораснали. Да е съвършено, ако не гонехме съвършенството. Да е просто, ако не го усложнявахме. След това море можеше да има много морета. Можехме да зяпаме звездите и да слушаме Road to Zion на реплей. Можехме да си бъркаме мохито, вместо да си бъркаме в здравето. Можехме да скачаме от скали, вместо да си скачаме с бутонките. Да приберем камерите и вместо във Facebook да го запечатаме в ума си. Да плюем върху бетона и къщите за гости. Да свиваме, да танцуваме, да ревем от смях, да правим любов в спасителски кабини и хамаци, да циклим философия с очи вперени в звездите, да печем царевица на жар, да лепнем от розови домати, да се къпем голи, да спим на пясъка, да ставаме храна за комари, да сме заедно, истински заедно, не завинаги, а в момента, сегашния, днешния, ако умеехме да бъдем сами за себе си, да се обичаме въпреки социалките, въпреки логистиките, въпреки прашките и роклите, въпреки кръчмите с червените покривки. И ако знаехме, че вечността е само сега, защото е потресаващо кратка. Някои от нас никога не го разбират. Други го разбираме. Поотделно.

Вижте още: 

Синеморец – кое му е любимото на туй синьо?

 
 


Повече информация Виж всички