Научнофантастичната комедия „Идиокрация“ от 2006 г. дори не е особено добър пример за кино. По-скоро попада сред филмите, които се гледат с пица в ръка пред телевизора за разпускане. Само че съдържа относително пророчески елемент.
Главният герой е замразен за целите на научен експеримент и се събужда от криогенен сън през 2505 г., за да открие, че вече живее в едно тотално видиотено общество. Еволюцията е тръгнала наопаки, хората са приравнени до диванни картофи, които денонощно се смеят на все по-глупави и плоски видеа, докато безвъзвратно замърсеният свят около тях се разпада. На тях обаче не им пука особено, нали си имат вредни храни подръка и денонощно забавление от екрана.
Това е така, защото по-често, отколкото е здравословно, ми изглежда да сме решили, че изобщо не е нужно да чакаме чак до 2505 г., за да реализираме такъв обществен модел и да живеем в такава вселена.
Един от основните информационни източници са YouTube влогърите, а броят на гледанията им донякъде се определя от наличието на скандални заглавия и безумни „шокиращи“ ефекти във видеата им.
Националните телевизии се надпреварват с плоско и стереотипно реалити шоу след плоско и стереотипно реалити шоу.
Последните дни научих, че вместо Ерген ни предстоят двама Ергени, а същевременно конкуренцията ще пуска предаване за отслабването на хора с наднормено тегло. И да не искам да знам това, налага ми се. Обстрелва ме от билборди, от медийни заглавия, от реклами, които трябва да си платя, за да не виждам. И пак не е сигурно, че няма да ги видя. Ако пък искам да напиша текст, който да получи много четения, е хубаво да вкарам някой сочен скандал или препратка към такъв в заглавието си.
Политиката се случва в TikTok, а комуникацията между хора с различни политически ценности се развива в хейт коментари и чрез надпревара между саркастични миймове.
Участват и личности, и ботове, а понякога е плашещо трудно да разграничиш едните от другите.
Разговорите за дългосрочна и устойчива политическа стратегия доскучават. По-вайръл е, когато съответният политик каже нещо кратко и „catchy“; когато прояви сарказъм, който може да се поства и репоства; когато изсипе шокиращо обвинение към своя опонент или към определена обществена прослойка, независимо дали е вярно.
Фактите не са секси. За разлика от пазарните думички и спекулациите, които се заиграват с емоциите на избирателите.
Все по-малко хора могат и искат да изразят аргументирани мнения по икономически, финансови, образователни или социални теми. За сметка на това все повече хора могат и искат да изразят мнение. И го правят.
За това колко полове има и колко тоалетни следва да им се осигурят, дали мигрантите ядат кучета, дали някой пребит си е за бой или някой убит си е за убиване.
Дали темата, по която се изразява мнение, е реална? Ами сигурно, един YouTube влогър така каза, освен това и в 9gag си го пише.
Дори в личния си живот се замеряме помежду си с рийлове, миймове, сторита, картинки, смешки в чата. Не е проблем да го правим за разнообразие, но е проблем, когато фокусът ни на общуване се изчерпва до това.
Видри се целуват? Хе-хе. Пиян студент прави тъпо изказване в дискотека? Ха-ха. Тийнейджъри бият съученик? Емиии… На село са се събрали на прасе? Ехааа. Гадните вегани пропагандират да не се ходи на прасе? Оффф.
Същият човек, за когото имаше вайръл видео как се хвърля пред коли, докато снималият и разпространилият видеото кибичи отстрани с камерата на телефона си и му подвиква, че е „мърша“.
Този човек, макар и в очевидно безнадеждно и безизходно състояние, просто е бил освободен от институциите да си ходи вкъщи, след като му е поставена инжекция с успокоително. И толкова.
Грижата към хората в уязвимо положение се регистрира, колкото да се покаже, че я има. Записано е, заснето е, достатъчно. Оттам нататък спасението на давещите се е дело на самите давещи се.
Вярвам, че културата на денонощно забавление подхранва междуличностната изолация, която води дори до подобен род фатални ситуации.
Другите не са наш проблем. Ние ги регистрираме в полезрението си и ги „подпечатваме“ със съответната виртуална рекация или емоджи. Най-много да напишем някой остроумен коментар, да споделим съдържанието, да го изпратим на някого, с когото отдавна не сме водили истински разговор, да разменим по реплика и да продлъжим нататък – към следващия скандал или към следващата смешка.
Страдаме от обществен дефицит на внимание. Не само на вниманието, което е нужно, за да се фокусираме да прочетем книга, да прекараме излизане навън без телефон или да завършим служебната си задача, без междувременно да превключваме 17 отворени таба и чата.
Страдаме от дефицит на внимание към себе си и интелектуалното си и духовно развитие. Страдаме от дефицит на внимание към другия. Внимание в смисъла му на човещина. Забравяме, че другите не са просто източник на ангажиращо съдържание, на което да реагираме, да го разкостим вербално на съставни части и да продължим към следващото. Те са наш проблем, а ние сме техен. Самите давещи се сме ние.
Отделяме се хирургически от човечността си всеки път, когато се заливаме от смях на грешен отговор в „Стани богат“, на мнението на „кифла в дискотека“ за мъжете, на политик, който се чеше, или на издънката на риалити участник.
Този смях и евентуалното споделяне на вайръл шегата не са нищо повече от плюене върху падналия и собствено емоционално затъпяване в неудачен опит за дистанция от простотията на „другия“. Когато осъзнах, че не искам да участвам, спрях да се смея. И често ме осъждат за това.
Така беше по-лесно, не изискваше никакви ментални усилия. Ако през 90-те някой ми беше казал, че близкото ни бъдеще ще дойде с изкривен над екрана на смартфона врат и дежурна тъпа усмивка, зад която не стои истинска радост, сигурно нямаше да му повярвам.
Би било лесно да се каже „ами тогава изключи телефона и живей, както си искаш“. Само че за целта би било нужно да съществува обществен консенсус, насочен към излизане от удобния дигитален идиотизъм.
В противен случай човек трудно би бил конкурентоспособен дори на пазара на труда. Там за моята професия например често се казва „преориентирай се към интерактивни модели на дигитално съдържание, снимай клипчета, шокирай със заглавия, спри да пишеш, никой вече не иска да чете“.
Иска ми се да вярвам, че не е така. Иска ми се да вярвам и че ако видя човек в очевадна нужда, дори и да не знам как да му помогна, няма да си направя вайръл съдържанието на гърба му. А после кучета го яли.
Пардон, не кучета, а хора. В немалко дни имам усещането, че ако видя само още едно „смешно рийлче“, ще бъда на неговото място. И предполагам, че ще се връзвам добре с чипса на дигиталните си наблюдатели.
Вижте още:
