Добре, де, в мене ли е проблемът?
Все този въпрос си задавам, когато ме поканят на събитие с изкушението, че ще има много хора, голяма и шумна компания.
Години наред съм приемала за свой личен провал факта, че макар и да имам десетки приятелства или близки познанства, никак не ме блазни идеята за рожден ден с 30 души.
Дори си спомням конкретен мой рожден ден, на който близък приятел неколкократно повтори, че се чувства много поласкан, че съм избрала да поканя него в толкова тесен кръг. Бяхме шестима.
Ако трябваше да се съобразя изцяло с предпочитанията си, всъщност щяхме да сме общо четирима. Останалите приятели почерпих поотделно в следващите дни.
Винаги съм се чувствала най-добре в комуникационна среда, която се състои от още един до трима души освен мен.
И наскоро научих, че всъщност не, не е в мене проблемът.
Човешкият мозък умее да проследява и обработва информация при общуване с до още трима души, освен притежателя си - колкото една стандартна маса за по пица в ресторант.
Няколко проучвания в областта на социалната психология и когнитивните науки подкрепят идеята, че групи от около четирима души са особено ефективни за социални взаимодействия.
Изследванията на Робин Дънбар, биологичен антрополог и еволюционен психолог, показват, че човешкият мозък има ограничен капацитет за поддържане на стабилни социални връзки.
Той идентифицира различни нива на близост в социалните кръгове, като най-близкият кръг обикновено включва до около пет души, при все че цялостно човек може да поддържа сумарно до около 150 социални контакта. Но не едновременно!
Това предполага, че малките групи са по-подходящи за дълбоки и значими взаимодействия.
Колкото до индивидуални предпочитания, те се оказват дори още по-лимитирани.
Проучване от 2020 г., публикувано в Psychology Today и използващо техника за събиране на данни в реално време, установява, че най-често срещаният размер на предпочитана социална група е двама души (52.6%), следван от трима (18%) и четирима (9.1%).
Това показва, че хората естествено предпочитат по-малки групи за социални взаимодействия.
Размерът на групата влияе върху ефективността на комуникацията.
Изследване на Мичико Сугай, Тацуя Хорита и Юичи Уада от Университета Тохоку в Япония върху ефективността на груповата аргументация сред ученици установява, че групи от четирима души постигат по-добър баланс между участие и постигане на консенсус в сравнение с по-малки или по-големи групи.
Групите от трима души водят по-оживени дискусии, но по-трудно достигат до съгласие, докато групите от петима показват по-ниска активност. Започват да си прехвърлят топката и да размиват отговорността поради социална ленивост.
Вероятно именно на базата на такива съображения е установено и че идеалният работен екип за даден проект или задача също се състои до четирима участници.
Джей Ричард Хакман, професор по социална и организационна психология в Харвард, установява, че оптималният размер на екипа е между 4 и 5 души. А основателят на Amazon Джеф Безос дори въвежда правило, свързано отново с пица: че екипът следва да се състои от максимум толкова хора, колкото спокойно биха се нахранили с общо две пици.
Но стига изследвания. Те само ми вдигат самооценката, като валидират нещо, което винаги ми се е въртяло в главата - как, по дяволите, е възможно на човек изобщо да му бъде приятно в широка компания?
И защо би го привлякла идеята да се намира в нещо като мини или макси тълпа?
Дали е социален конформизъм по нещо, което всъщност повечето от нас не харесваме, но не можем да си кажем просто и ясно?
Когато си говоря с хора насаме, почти всички ми казват, че предпочитат да са само с мен или с мен и още максимум двама-трима души. Както и че големи компании ги изтощават, объркват ги, не им дават възможност да обърнат индивидуално внимание на всички, и снижават нивото на диалога и на разбирането.
И все пак ми прави впечатление как същите тези хора, когато им бъде натрапена голяма компания, прикриват истинските си чувства по въпроса и казват "ааа, супер", щом чуят, че ей сега ще се изсипят още десетима.
Моето лично наблюдение е, че в широк социален кръг променяме естественото си поведение.
Ставаме или по-шумни и показни, или пък отиваме в другата крайност, мълчим и наблюдаваме пасивно случващото се, затваряме се.
Със сигурност по-смислени и стойностни разговори се водят между двама до максимум четири-пет души.
В голяма компания се изпада в дребнотемия или в понякога злостен хумор, с който се цели социално надмощие. Проявява се състезателност.
Диалозите трудно стават лични, философски, концептуални или градивни.
Не се сещам за човек, който да ми е по-симпатичен сред хора, отколкото в лична среща.
Аз самата съм по-симпатична на себе си в по-тесен социален кръг.
Обичам да виждам хората, а всъщност колкото повече са те, толкова по-малко ги виждам наистина. И затова съм склонна дори и чисто интуитивно да приема заключението, че идеалната компания не надхвърля четирима души.
Създателите на играта белот гениално са се сетили за същото.
