Донорството на генетичен материал – професия на пълен работен ден?

| от Вучето |

Преди няколко дни си изтеглих  филма Private Life (“Личен живот”), предимно заради актьора Пол Джамати. Във филма той и съпругата му играят двойка с репродуктивни проблеми, която в неистовото си желание да забременеят, започва да се подлага на всякакви скъпоструващи процедури, нито една от която обаче не се оказва успешна.

Последно спасение виждат в лицето на 18-годишната си племенница. Момичето, намиращо се в период на търсене на някаква смислена цел в живота си, решава да им дари своя яйцеклетка. Родителите й са ужасени – не може просто ей така да се разпродават яйцеклетки все едно са тикви на пазара. “Тикварката” обаче вече е пълнолетна и не й е необходимо тяхното съгласие, за да прави каквото иска с тялото си.

Подобна тематика никак не ме вълнува. Аз съм човек, който смята за абсурдно твърдението, че ако не си родил дете, животът ти на този свят е бил напълно безсмислен. И въпреки че не разбирам защо хората истерясват толкова в желанието си непременно да се размножат, нямаше как да не се замисля върху темата за донорството на генетичен материал и доколко то е на път да се превърне в професия на пълен работен ден за някои млади хора.

Преди 3 години с много по-младия ми приятел тъкмо се бяхме преместили в Копенхаген и той безуспешно се опитваше да си намери почасова работа, която да съчетава с лекциите в университета. Един ден в метрото се зачетох в оставен на седалката до нас вестник и попаднах на обява, в която една от най-големите фертилитетни клиники не само в страната, но и в Европа набираше донори на сперма срещу 550 крони на едно, позволете да се изразя по народному, “изхвърляне”. Имаше определени физически и възрастови изисквания за кандидатите, които възнамеряват да изкарат малко джобни като си поиграят с пениса си в клинична обстановка. “Перфектно, възкликнах аз. Само за теб!“

Ти луда ли си!? Ще им давам сперма, та след 18 години някой дангалак да ми потропа на вратата и да каже: ‘Тате, здрасти, аз съм Иван.’”

Така и не взехме тези 550 крони, но оттогава не спирам да мисля за биологичните и етични измерения на този вид донорство. Какво чувства човек, който знае, че някъде там има едно, две, пет, а може и много повече деца, които носят неговото ДНК? А чувства ли изобщо? Как се взима подобно решение? Или е просто нещо, което се прави за пари, същото като да боядисваш къщи или да продаваш амфети на тийнейджъри? Обмислят ли донорите предварително всички “за” и “против”? Ами ако след години наистина се появи някой “Иван”? Какво правим тогава?

Все повече 20-и-няколко-годишни мъже и жени са изкушени от идеята да дарят своя генетичен материал. И то не еднократно. Само че доколко е съвместимо със здравия разум това да се превръща това в професия? Освен чисто етичната страна на проблема, съществуват и редица медицински фактори, които не биват да се подминават с лека ръка.

Ако при мъжете рискът за здравето при еякулация в пластмасова чашка са нулеви, то жените трябва да имат едно наум. Хормоналната терапия, на която биват подлагани, преди да бъдат екстрактирани яйцеклетките им, носят сериозен здравословен риск. Не се съмнявам, че всички млади жени, които решават да дарят яйцеклетки, биват осведомявани предварително за евентуалните странични ефекти, но пък какво е една мигрена или малко секс “на сухо” пред перспективата да вземат едни 5 – 7 хиляди долара само срещу няколко инжекции в хълбока? Поне толкова плащат в Щатите, де. В България да взимаш пари за донорство на яйцеклетка е незаконно. Но ако все пак решиш да сключиш някоя сделчица “под масата”, ще изкараш поне едни три бона. А може и повече, ако бездетната двойка е много на зор.

От другата страна на кантара са, разбира се, хилядите двойки с репродуктивни проблеми, които и дума не искат да се издума за осиновяване. Те си искат детенце с носа на тате и певческия талант на мама и туйто. Няма как да се пренебрегнат и техните мотиви в цялата тая мешавица от морално-медицински “ако” и “защо”. Така че какво е малко чужда сперма, която и без това ще увисне на завесата на ваната, или няколко яйцеклетки, които така и така всеки месец заминават в канализацията, пред изконната човешка нужда за продължение на рода.

Не знам. Не мога да отговоря на нито един от поставените по-горе въпроси. Аз, слава богу, все още редовно произвеждам своите скромни яйцеклетки, но дори и да имам желание да ги продам, никой няма да даде и 2 лева за тях, понеже кой иска от стара коза яре. Дебатът обаче е отворен.

Както и пазарът за тикви. Сега им е времето…

 
 


Повече информация Виж всички