„Когато си се родил зайче, а не мечка, цял живот трябва да доказваш, че не си страхливец“. Това казваше баба Зайка на малките си внучета всеки път, когато някое от тях се връщаше разплакано от горското училище.
Всички животни-дечица се обучаваха там при г-н и г-жа Бухалови и всяко от тях се опитваше всеки ден да опитомява дивата си природа, за да се научи да живее в приятелство и хармония с останалите, въпреки характера си. Малките гущерчета, змийчета и жабчета се възпитаваха да не плашат никого, лисичето се учеше да не хитрува, малките мишлета и катеричета – да не крадат храна, вълчетата и мечетата – да не хапят и да не се бият, а на зайчетата… на зайчетата им беше най-трудно. И им беше трудно, защото дори и да бяха храбри като лъвове, никой не им вярваше.
Понеже, както е всеизвестно, от зайчетата се очаква просто да са пухкави, гальовни и много, много страхливи. Затова и често другите животни в класа им се подиграваха, при това напълно неоснователно.
Един ден обаче на малкото Зайче Хрус – изтърсакът в многобройното семейство на леля Зая и чичо Зайомир Хрус-Хрускови – просто му дойде до гуша да слуша измислените приказки, в които винаги някой заек се плаши, бяга или с треперещ глас моли друго голямо и силно животно да не го изяжда. И без това не само съучениците му от големите зверски семейства му подмятаха, че е потомък на страхливци, но дори често учителите Бухалови не му даваха да участва в най-интересните училищни приключения, защото просто не вярваха, че може да се справи с тях.
Когато имаше големи училищни спортни олимпиади, на Хрус винаги отделяха най-леките задачи – вместо да изпълнява горски мисии и да спасява съотборниците си, той трябваше да стои при резервите, да се грижи за по-малките животинчета от детската градина и яслата или да приготвя закуските за истинските шампиони. А когато молеше да му позволят да доказва смелостта си в истинските училищни състезания, преподавателите го потупваха по рамото и снизходително го успокояваха: „Е, Хрус, ти по природа си плахо животно – така си роден, примири се…“
На последното международно горско състезание обаче, когато от цял свят дойдоха да участват животни от джунглата, пустинята, ледниците и океаните, се случи нещо наистина интересно и… много опасно.
Както обикновено, за Зайчето Хрус бяха отредени малки задачки извън терена на състезателите. Още сутринта в деня на големия горски маратон Хрус трябваше да се погрижи за това по трасето на състезателите да има табелки, на които да пише в каква посока трябва да тичат и да зареди в няколко храста вода за жадните и малко горски енергийни солети за уморените.
Хрус, понеже беше отговорен и много изпълнителен, направи всичко както трябва и половин час преди да се даде старт на най-важното международно спортно горско събитие, всичко беше подредено точно така, както го изискваха от Комитета на организаторите. На зайчето му оставаше просто да се върне обратно в училището, където да изведе най-малките животни на разходка и да ги забавлява, докато дойде моментът за награждаването на шампионите.
Тогава той, заедно с бебешките групи, щеше да седне за пореден път сред публиката, а когато медалите се раздадат, да почисти горския стадион. Знаеше какво го очаква – медалистите отново щяха да му се подиграват, докато го гледат как прибира боклуците от трибуните и щяха да го наричат пъзльо само, защото никога нямаше да участва в нито едно състезание наравно с тях. Защото, както казват горските шампиони, заешките сърца са слаби и не могат да издържат в битките за победа…
Точно когато се връщаше от сутрешната си мисия по проверка на терена на състезателите обаче, Хрус дочу отнякъде странен шум. Заслуша се хубаво и понеже заешките му уши чуваха най-далеко и най-добре от тези на всички животни, разбра че някой вика за помощ. Тръгна в посоката, от която се чуваха виковете и когато усети, че гласът става все по-уплашен и по-треперещ, търти да бяга с всичка сила към мястото. А нали зайчетата бягат много бързо, успя само за няколко секунди да се озове точно там, където някой беше изпаднал в беда.
Когато стигна с шеметна скорост до подножието на близката планина, точно до огромната река, която течеше бурно преди началото на високите дървета, Хрус съзря в средата на реката, между буйните й пролетни подскоци, голямо, рошаво и много изплашено лъвче. Беше дошло от Африка да участва в състезанията, заедно с голяма делегация от разни екзотични животни – жирафи, които щяха да се състезават на висок скок, носорози борци, хипопотами, които щяха да вдигат тежести и слонове шампиони по мятане на гюлета с хоботи.
Рано сутринта, преди самото състезание да започне, лъвчето – най-разглезеното дете на царя на джунглата – беше решило да провери терена на надбягванията, за да може да се подготви за поредния си медал. Лъвчето Боцвана беше известен шампион по ориентиране в джунглата и всеки знаеше, че досега никое друго животно не беше успяло да го победи нито по съобразителност, нито по скорост, нито по смелост.
Този път обаче, докато се лутало напълно уверено, че нищо лошо не може да му се случи, Боцвана се загубил в непознатата българска гора, а един дънер, който спокойно си плувал по течението на местната река, го отнесъл дълбоко в средата й, откъдето просто нямало мърдане. Стреснат от това, че ще закъснее за началото на състезанията и ужасен при мисълта, че този път може да бъде победен, Боцвана беше седнал на дънера, отчаяно стискаше в лапите си един тъничък клон от плачещата върба на далечния бряг и викаше за помощ.
Беше се срутила цялата му родова гордост на наследник на великия лъвски африкански род – мислеше си вече само за това какъв срам ще отнесе обратно в родината си, когато на всички стане ясно, че наследникът на царския трон, смелият Боцвана е стоял напълно вцепенен от страх насред буйната планинска българска река.
В първия миг, когато Зайчето Хрус съзря лъвчето насред клокочещата река, точно до големия водопад, сърцето му подскочи. Страхът не можеше да бъде избегнат, защото той е най-нормалното нещо, което изпитваме, когато срещнем непознатото и Хрус като истински потомствен заек знаеше това. Само че малкото зайче знаеше добре и още нещо – че ако се подчиниш на страха, ти му позволяваш да расте и укрепва. И че баба му, старата Зайка, която винаги повтаряше, че зайците трябва да доказват постоянно смелостта си, го беше научила как да се справя със страха – като просто му се опълчи насреща.
Затова Зайчето Хрус реши да действа! Дотича до най-близкия до състезателното трасе храст, измъкна оттам малко от енергийните солети и схруска няколко за сила. Почувства как страхът започва да се топи. Скокна в буйните води на реката, добра се с плуване до дънера, на който едва балансираше Боцвана и започна да го бута към брега с муцунката си.
Водата го заливаше през глава, тялото му се лашкаше от вълните и се удряше в речните камъни, шумът от падащата наблизо водна маса тътнеше наоколо, но Хрус знаеше, че трябва да действа. Когато добута дънера до брега, лъвът Боцвана скокна на твърдата земя и щастлив скокна с четирите си лапи на поляната. Хрус доплува след него, а после постояха заедно до брега на реката, за да възстановят дишането си и да заредят енергийните си батерии с малко от хрускавите солети.
В края на деня, когато за пореден път лъвчето Боцвана спечели международното състезание и застана на почетната стълбичка със златния медал на врата си, зайчето Хрус щастливо го гледаше от трибуните заедно с бебетата от горската градина. Точно тогава обаче, когато всички камери на горските телевизии го снимаха и всички микрофони на горските радиа го записваха, Боцвана вдигна лапа и даде знак, че иска да говори. Гората замлъкна, музиката спря, а ревящият глас на Боцвана каза пред всички:
„Уважаеми горски обитатели и домакини и гости от цялата световна фауна! Днес аз не съм истинският шампион. Истинският шампион днес се казва Хрус и е зайче. Днес сутринта той ми спаси живота от буйните води на горската река. Без неговата помощ сега щях да съм на дъното на реката, а в скоро време кожата ми щеше да лежи като трофей пред камината на някой жесток ловец.
Зайчето Хрус обаче не се страхуваше да скочи във водата и да ме спаси. Така и успях да участват в състезанието и да спечеля за пореден път този златен медал. Сега искам днес пред всички, да подаря този медал на този, който го заслужава най-много – зайчето Хрус! И да му благодаря, че ми даде най-добрия урок – никога да не съдя никого по това, което е, а по това, което може да направи!“
Така цялата гора, а и всички гори, джунгли, тайги, тундри, океани и ледници и обитателите им най-после разбраха, че във всяко заешко тяло може да се крие лъвско сърце!
