В случая конкретно ще разглеждам вината за зараза с COVID-19, не страха от заразяване с други заболявания, които следва да бъдат тълкувани и изследвани отделно.
Страхът и самообвиненията, че неволно са били заразени близки хора, са много тежки и са специфични за настоящето, в сърцето на пандемията.
Някои от хората, които живеят с тази мисъл, дори не са болни, но само идеята, че може да са причина обичните им да се заразят, ги смразява повече от страха как ще прекарат лично те болестта – леко или тежко. Част от тези емоции може да произтичат от факта, че хората понякога отиват към самообвинения за ситуацията, в която всички нямаме контрол.
Дори когато човек не е знаел, че има COVID-19, но близък се е заразил – с по-висока вероятност чрез него, се наблюдава тревожност и чувство за вина, дори чувство за срам и безнадеждност. Нека отбележим, че често пъти е невъзможно да се проследи пътя на заразяването. И все пак това, колкото и да ни е повтаряно от другите, не ни помага, когато сме били в контакт с възрастен близък или друг, макар и млад човек, прекарал боледуването тежко.
Чувството за вина често се базира на предположението, че именно ние сме заразили другия човек. Но това предположение може да е грешно.
Когато сме обзети от вина е възможно да вярваме на неща, които не са истина, и това да изкриви начина, по който приемаме реалността, и да доведе до негативни усещания. COVID-19 се разпространява много бързо и причината за това е, че човек може да е болен и да няма симптоми, поради което потенциално всеки може да заразява, без да знае.
И в случай, че сте заразил и сте от малкото хора, които са се срещали със заразения – тогава въпроса ми към вас би бил – знаехте ли, че сте болен/a тогава, когато се срещахте? Tрябва да оценяваме поведението си в миналото спрямо реалната информация, която сме имали, а не спрямо тази, която имаме в момента. Това е от малкото начини, по които да не се самонаказваме за поведенията си.
По-важно от всякога е да се съсредоточите върху своето лично емоционално здраве.
Често пъти в такива случаи хора са склонни към свръхгенерализиране – т.е. да си повярвате, че сте немарлив/а само заради това, което сте е случило – или друг да ви обвини, че сте безотговорен, генерализирайки цялостното ви поведение (от раждането до сега).
Чувството за вина води до симптомите, свързани с тревожността, стреса и депресията, а именно:
Какви са начините за справяне с угризенията, че сте заразили близък – независимо дали семейство, приятел или колега?
Един от начините да се справите с вината е да споделите мислите си, да я извадите на открито – пред заразения или пред други близки. Това означава да споделите своето съжаление действително, не само на ум.
И второ – да сведете до минимум щетите, причинени от действията ви. Ако не можете да направите нещо, което да повлияе пряко на хората, които мислите, че сте заразили, помогнете на някой друг, който има нужда. Самонаказването не помага на никого, включително на вас самите.
Крайната цел е да стигнете до прошката. Чрез нея можете да продължите напред – и тя не е за да се оправдаете, да се извините или забравите, а онзи етап, който дава възможност да продължите напред. Вината е естествена емоция и изпитването й е знак, че имате съвест. Но в момент като настоящия е възможно да се натоварвате с повече вина, отколкото е ваша. Затова и да наречете с други емоции вината (обич?) може да помогне, освобождавайки дигите на енергията на мисленето.
Тук идва промяната на начина, по който представяте историята. Историите, които си разказвате – и начинът, по който формулирате изреченията – имат голяма разлика в това как се чувствате. Сравнете:
„Виновен съм, че заразих, въпреки че направих всичко, което можех“
и
„Направих всичко, което можах, но те се заразиха“.
Тази рамка, ако съдържа верни твърдения, може да намали вината ви само през промяна на разказа.
Проявете самосъстрадание.
Как се случва това? Един работещ начин да практикувате самосъстрадание е да се запитате: „Какво бих казал на приятел, който преживява същото?“. Чуйте разликата с това, което бихте казали на друг и онова, което казвате на себе си. Проявата на самосъстрадание към себе си, отказването от суровата самокритичност и умението да бъдете по-добри към себе си са сред многото ключове към по-добро психично здраве.
Говорете – с приятели, групи за самопомощ, специалист в областта на психичното здраве.
Говоренето, дори да изглежда безцелно или да звучи като повтаряне на едно и също, реално ни помага да осмислим случилото се и да възвърнем контрола върху емоциите си.
*Детелина Стаменова е практикуващ психтерапевт и автор. Текстът е от нейния личен блог detelinastamenova.com.
Още от автора:
Короната на вируса – тревожност, депресия, ОКР*
Самостоятелността на всяка цена е отговор на травма
Тревожност + алкохол + жени (може и в обратен ред)
Хранителните разстройства по време на COVID-19
