Скоро след като актрисата Джина Карано коментира в Instagram, че да бъдеш републиканец днес е като да си „евреин по време на Холокоста“, Lucasfilm заяви, че Карано няма да се завърне в ролята си на Кара Дън в хитовия сериал The Mandalorian.
Въпреки че коментарът й беше изтрит скоро след написването му на 9 февруари, той продължи да циркулира под формата на скрийншот във виртуалното пространство и доведе до пик във вече съществуващата поради други спорни позиции на актрисата кампания #FireGinaCarano („Уволнете Джина Карано“).
Дни преди това, звукозаписната компания на кънтри певеца Морган Уолън прекрати договора си с изпълнителя заради видео, в което той използва „думата с Н“ като обръщение към свой приятел, когато му казва „Чао“. „В следствие на последните действия на Морган Уолън, включващи използването на расистка обида, решихме да премахнем творчеството му от нашите станции“, гласи изявлението на радио компанията iHeartMedia. Плейлистите на Уолън вече не могат да бъдат открити и в кънтри предложенията на Spotify и Apple Music. Изявлението на певеца, включващо абсурдното „Обещавам, че ще бъда по-добър в бъдеще“ не му помага особено много.
Родена в годината след падането на Берлинската стена, до скоро вярвах, че никога няма да стана жив свидетел на смирено изречени пред трудовия колектив обещания да бъдеш „по-добър в бъдеще“, нито на заличаване на цялото съществуване на дадена публична персона от пространството и комуникационните канали. Подобно на случая, когато бившият началник на НКВД Николай Ежов изчезва от снимката си с другаря Сталин на канала Москва-Волга, след като последният другарски нарежда разстрела на Ежов.
Е, не познах. Усетих, че може да не съм права в края на 2017 г., когато Netflix уволни Кевин Спейси от сериала „Къща от карти“, заради твърденията на актьора Антъни Рап, уличаващи Спейси в неприемливо сексуално поведение десетилетия по-рано, последвани от вълна сходни обвинения, недоказани и до ден днешен. Сцените с негово участие във филма „Всичките пари на света“ са презаснети с актьора Кристофър Плъмър, който дори е удостоен с номинация за „Оскар“ за поддържащата мъжка роля на Кевин Спейси. Спейси пък не е удостоен с нито една значима роля оттогава нататък, дори след отпадането на всички наказателния обвинения срещу него пред съда в Нантъкет.
През 2018 г., рок музикантът Брайън Мей, китарист и култова фигурна от Queen, астрофизик, демократ, природозащитник, беше обект на атака в социалните медии, защото… все още следвал в Instagram уволнения режисьор на филма „Бохемска рапсодия“ Брайън Сингър, срещу когото също циркулират обвинения със сексуален характер.
През следващите години, обществен враг става и писателката Дж. К. Роулинг, след като нейно спорно мнение по отношение на транссексуалните хора и биологичните полове се оказва достатъчен повод за горене на нейните книги от бивши фенове. Последва и публично отричане от нея от страна на повечето сред младия и талантлив актьорски състав на „Хари Потър“ поредицата. А част от този актьорски състав може би все още щеше да закусва препечена филия с боб в дълбините на Хакни, ако въпросната поредица не беше му дала шанса да покаже на целия свят таланта си още на 12-годишна възраст.
В светлината на Black Lives Matter, HBO Max премахна от съдържанието си „Отнесени от вихъра“, защото, според платформата, филмът „е продукт на своето време и изобразява някои от етническите и расовите предразсъдъци, които за съжаление са били често срещани в американското общество“. Заяви също и че връщането на творбата за в бъдеще е възможно, придружено с коментари за правилното й разбиране от зрителите.
През ноември, Джони Деп загуби делото си за клевета срещу таблоида „Сън“, който го нарече „бияч на съпруги“. „Искам да ви известя, че бях помолен от Warner Bros да напусна ролята си на Гриндълуолд във „Фантастичните животни“ и аз уважих и се съгласих с тяхната молба“, съобщи Деп в Instagram няколко дни по-късно.
Мога да ви отегча с още няколко страници примери, но ще пропусна.
Избрах тези няколко, които ме афектират лично – не защото намирам, че сексуалното или домашното насилие трябва да се приема или толерира, и не защото одобрявам проявите на геноцид или дискриминация в исторически план, а защото държа на съответните произведения или артисти. И понеже мисля, или поне си въобразявам, че за съденето все още има съдилища, доказателства, презумпция за невиновност. Че дори ако една вина бъде установена по безспорен начин, както в повечето случаи не е, отговорност носи извършителят, а не произведението му, работата му, приносът му, който е напълно отделен факт от човешкото и социалното му поведение. И че все още не е задължително, или поне не бива да бъде, социалното поведение и мненията на човек да влизат в официозния политически дискурс на съвременната доктрина за правилно.
Това е, което ме кара да чета книгите на Хенри Милър, или на Виктор Пасков, въпреки че (извинявам се и обещавам да съм по-добра за в бъдеще!) никога не съм си представяла покойните им автори като симпатични по моите критерии хора.
Когато се заговори за премахването на няколкото секунди слава на Доналд Тръмп от „Сам Вкъщи 2“ след бунтовете в Капитолия, си спомних за снимката на Сталин и Ежов и се смях. А не ми беше смешно.
Вероятно днешните представители на Генерация Z си мислят, че променят обществото към по-добро чрез коментари в Twitter, Facebook и Instagram, вероятно си мислят, че „кенсъл културата“ е тяхно собствено откритие, но нейните методи, макар и тогава не дигитални, са познати от не едно измерение на тоталитарното минало.
Само по себе си, понятието „cancel култура“ (култура на изключване, на заличаване, на изтриване) противоречи на светлия постмодерен идеал за инклузивност, приобщаване и разбирателство, за безопасна зона, в която си винаги добре дошъл, освен ако… не мислиш както не трябва.
Представяща се като култура на пацифизъм и толерантност, кенсъл културата се проявява шумно, агресивно и нападателно чрез общественото „тричане“ на всеки, който не е бил достатъчно послушен, а и срещу всеки сюжет или послание, който може да се стори някому обиден или неприемлив.
Обратно на „Боен клуб“, първото правилно на кенсъл културата е: „Трябва да говориш за кенсъл културата“.
Впрочем, ако „Боен клуб“ трябваше да излезе днес, вероятно той също щеше да е неприемлив, с двама преуспели бели мъже в главната роля и изобразяващ сцени на физическо насилие, които очевидно могат да обидят някого.
Конфликтите днес не могат да са в съдържанието на музиката, литературата или киното. Напротив, те остават извън него, в обществения дебат как въпросното съдържание да бъде максимално коректно и максимално безконфликтно.
Съвременното популярно съдържание, контентът, който за мен е все по-трудно да наричам изкуство, не следва да дава възможност на публиката да прави свои собствени заключения, да види войната, насилието или робството, предадени до най-натуралистичната им и гнусна подробност и сама да си каже „това не е окей, сгрешили сме, не бива да го повтаряме“.
Има официален контекст – кои сюжети са подходящи за промотиране, какви трябва да бъдат персонажите на добрия и лошия, кои качества на пола или расата са приемливи за показване, какви качества и мнения може да има актьорът и изпълнителят, който комуникира тези сюжети. И на мен ми става все по-трудно да открия 10-те разлики между заглавния екран на Netflix и заглавната страница на „Работническо дело“, между произволно избран тренд в Twitter и петминутката на омразата в „1984“.
И ако постмодерният човек, като същински комунист-идеалист вярва, че случващото се се дължи на някаква утопична визия за свобода, равенство и братство, и ден след ден гради своето „ново нормално“ – той може и да е в „правилния“ коловоз, но не е на прав път.
Политическата коректност е просто част от набора маркетингови инструменти, имащи за цел да се грижат за бранд безопасността на даден продукт, тоест за незастрашаването на бранд имиджа и съответните продуктови продажби.
На култът към продукта му пука дали отделният човек, потребителят с покупателна способност Х – жена от Финикс, Аризона, се чувства обидена, точно колкото на култа към личността му е пукало дали гражданинът Володя от Новосибирск се чувства топло през зимата.
Можеш да жертваш човека, думата, посланието, носителя на комуникационна стойност, но не можеш да жертваш приходите на филма, или стойността на акциите на платформата, рекламодателите на събитието или медията. Всеки противоречив актьор е риск за инвестицията на филмовата компания. Всеки кенсъл спор обаче, всеки тренд и всеки следващ хаштаг, са добре дошли за посещенията, четенията и интеракциите на платформата.
В САЩ вероятно не бих могла да напиша това свое мнение за медия, която не е републиканска. Тук все още може.
Тук тепърва излизаме с бавни крачки от сезона на дините и започваме да откриваме топлата вода по въпроси дали е окей да посягаме на партньора или детето си, да водим диалог на омразна реч на етнически принцип и да твърдим, че пострадалите от сексуално насилие си го просят. Дано достигнем до балансирани и човечни изводи. Но дано и да не „ги стигнем (х)американците.“
Единственият случай, в който някога съм ставала обект на цензура до момента, се дължеше на употребата на „думата с Ц“, която някога използвах в статия, за да обясня причините, поради които ромите не се чувстват комфортно да бъдат наричани така.
Може би не съм била права. И все пак не мисля, че забраняването на думи, неспоменаването на събития или заличаването на хора, ще направи от нас нещо по-различно от лицемерно предпазливи хора, които с времето губят възможността си за обективна преценка, субективно мнение и проява на критична мисъл по отношение на все повечето слонове в стаята.
Недоброто познаване на настоящето и миналото, с всичките им мрачни и противоречиви страни, води до нови и нови повторения. Така, както ги повтаряме в момента.
Още от Лора Младенова:
А вие гордеете ли се с Мария Бакалова?
От антиваксъри, та на хоумскулъри
Когато „Стегни се и се усмихни!“ не е достатъчно
Възможно ли е #НиеСъщо да имаме #МеТоо?
Мъжете, които мразеха жените – сред тях ли е Джордан Питърсън?
С какво „Приятели“ може да е актуален през 2020 година
