Ако сте сред по-активните в социалните мрежи хора, може би сте забелязали една тенденция. Качите ли готина песен с меланхолично настроение, все ще се намери някой да ви пита в лично съобщение дали всичко е наред. Или да поклюкари какво е станало. Или да ви напише под публикацията дълбокомислено послание в духа на „горе главата, всичко ще се нареди“. Всъщност, далеч не е нужно да страдаш, за да харесваш музика с вътрешна драма. Тъжните песни просто са по-хубави от веселите, в масовия случай. Имат повече сюжет. А и ако човек наистина тъгува, не държи да уведоми хората във фийда си. Освен ако не изпитва някаква болестна жажда за внимание. Поне така си мисля.
Вчера попаднах на кратка класация за тъжна музика. И то тематична тъжна музика. Песни за раздяла. Отворих я с интерес – кой не е слушал песни след раздяла. Ама наистина. Кой. Да ми пише на лични после и да ми каже какво изобщо правиш след раздяла, ако не да слушаш песни. В тази класация обаче песните бяха наредени клише връз клишето. Марая Кери. Уитни Хюстън. Разни бой банди. Лигав поп след раздяла, наистина ли? По-скоро бих си пуснала чалга или сръбско, отколкото нещо, звучащо като генерирано от инкубатор за еднакви сладникави парчета. Сериозно: слуша ли някой действително песента от „Бодигард“, когато се чувства сърцеразбит? На мен песента ми стои изкуствено драматизираща и леко повърхностна. Розовата холивудска романтика никога не се е вписвала в може би малко необичайните ми представи за любов.
Няма две еднакви раздели, нито две еднакви емоции след тях. Понякога ти минава за 2-3 седмици и вече ти се среща с други хора. Понякога прекарваш години на едно и също място и всеки ден ти се струва един и същи еднакво лишен от смисъл ден. Понякога чак усещаш известен срам от липсата на каквато и да било тъга и се оказва, че раздялата всъщност ти е донесла единствено свобода и нови хоризонти.
Ето ги и моите предложения за песни за раздяла, които отразяват всяка една от тези емоции.
Съвършени в привидната си простота, Битълс завинаги ще останат онази група, за разбирането и оценяването на чийто гений ти самият трябва да узрееш и да станеш малко по-комплексен. Минималистичните им текстове, в които няма нито една дума повече от нужното, кореспондират директно с трудни за дефиниране и наименоване емоционални преживявания, които остават в подсъзнанието ни, но никога не ни напускат. И For No One – писана от Маккартни, но кредитирана на него и Ленън – изобщо не прави изключение.
Тя разказва за онези връзки, които приключват много преди края си и са някак мъртви преди смъртта. За момента, в който с човека до теб вече не сте си никакви и ти си последният, който все още не го е проумял. За любовта на командно дишане, която е можела да бъде нещо друго, но сте изпуснали момента, в който все още е била поправима. За емоцията, която се е изплъзнала между пръстите. И си е тръгнала преди тебе. Всъщност повечето връзки приключват именно така. По-лошото е, че някои от тях не приключват.
Тъй като не може да има класация без клише в жанра песни за раздяла, нека тука бъде това, защото е наистина яка песен. Виждала съм корави хора да я слушат на реплей – в колата си, или точно преди да ти разкажат тъжната си съдба, каквато според тях никой никога е нямал, нищо че пет души са ти разказвали същата. Слушала съм я и аз. И години след раздяла съм я пращала на човек, който всъщност я е слушал също.
Кори Тейлър казва за песента си: „Става въпрос за някого, който ми помогна да преживея много и мислех, че се чувства по същия начин като мен, но след това тя наистина ме разочарова. В същото време беше добре, че го направи, защото това беше последният тласък за мен да разбера себе си. Мисля, че текстът сам обяснява себе си.“ Съгласна съм, Кори! Snuff е парче за след смазваща раздяла, когато мислиш, че човек не може да е щастлив и недраматичен в любовта, че в крайна сметка всичко завършва зле и че не може да се вярва на никого. Спокойно, тази мисъл се надраства като повечето драми на ранните двайсет. Ако, разбира се, искаш да я надраснеш. Само по себе си, парчето е великолепно. Нищо че върви добре със сок от филм.
Понеже тук е България и ние сме българи, няма да си преживяваме разделите само на английски, я. Българското ми предложение за след раздяла е „Син талисман“ на София. От думите „Но днес пак съм цяла, и без тебе вече ям, вече спя…“ текстът ни отвежда на едно интроспективно пътешествие към изцелението, което ни носи преживяването на раздяла, а понякога дори и прекратяването на самата връзка. Искреният и ясен глас на самата София, която, за съжаление, направи прекалено малко музика, допълва усещането за навлизане в интимен вътрешен свят.
Синият талисман от 2001 г. освен това обозначава един красив и кратък период в българската музика, с който също се разделихме бързо-бързо – ранния милениум, когато изглеждаше, че поп и рок сцената у нас отива нанякъде. Авторът на музиката, Момчил Колев, и авторката на текста, Ина Григорова, тогава бяха едни от най-активните действащи лица на случващия се музикален подем, който може би приключи окончателно с края на телевизия ММ. В този смисъл, всички готини парчета от периода по някакъв начин са песни за раздяла. Или по-скоро за предизвестена смърт.
Вижте сега. Гласът на Дамиано Давид е нещо, на което може да свърши не само връзката ви, но и вие. И ако приятелката ви твърди обратното, лъже. Целият албум на Måneskin „Il ballo della vita“, от който е избраната „Le parole lontane“, разказва историята на фиктивната героиня Марлена, и тази песен не прави изключение. Феновете на групата имат много догадки за самоличността на Марлена, но не, тя не е бивша или настояща приятелка на някого от четиримата музиканти, нито изобщо зад нея стои реална личност.
В свои интервюта, групата разказва, че Марлена представлява нещо като сборен образ на творческото им вдъхновение и стремежа им към себеизразяване. В Le parole lontane Марлена си тръгва. Дори буквално, в естетически издържаното видео. Емоцията е много сходна с усещането за загуба на смисъл и муза при раздялата с човек, който е кореспондирал с творческата ти енергия и те е карал да мислиш, че всичко е възможно и има смисъл, и изчезването именно на такъв човек от живота ти.
Истерия, дисоциация, чувство на зависимост, отчаяние, гняв, стремеж към саморазрушение. Without you’I’m nothing успява да покрие цялата палитра от деструктивни емоции на самоомраза, които човек може да преживее при раздяла. Но само ако така или иначе ги е носил в себе си и има тенденцията да възприема себе си като „нищо“ и по принцип.
Може би звучи контраинтуитивно, но това самобичуване, което може да заеме всякакви форми на лошотия спрямо себе си – от безсъние до злоупотреба с тежки наркотици – всъщност маскира огромен нарцисизъм и самолюбие. Ти си толкова лош, толкова никакъв, толкова страдащ, толкова заслужаваш наказване и самонаказване, че никой друг никога не е бил толкова ужасен като тебе. Всяка връзка, в която ти си поклонник, а другият – божеството, от което зависи земното ти щастие, или обратното, е добре да приключи колкото може по-скоро. И да не започва отново, преди да сте излекували себе си.
Брайън Молко може да напише парче за зависимости и токсични емоции по начин, по който малко хора могат. В тоновете негативна емоция в музиката му всъщност има нещо много оптимистично – слушайки я, човек осъзнава, че дори в най-отвратителните си моментни състояния, никога не е бил сам, защото някой друг вече е бил там и дори го е превърнал в изкуство. Бауи, който неведнъж е бил муза на Молко, не присъства в оригиналната версия на песента от 1998 г., Дуетът възниква като живо изпълнение година по-късно и за повечето фенове е предпочитаната версия на Without you I’m nothing, заради вокалите, допълващи се хармонията на една перфектна истерия.
Лично за мен, Muse по принцип си ги бива в музиката за раздяла. Техни парчета като Apocalypse Please, Propaganda или The Void са били първият ми избор за това, което да си пусна, когато имам да осмислям кофти житейска ситуация, свързана с отношения, не непременно романтични. Когато повървиш със слушалки и с гласа на Мат Белами в ушите си, започваш да осмисляш и разбираш случилото се. Отделен е въпросът, че понякога вървенето отнема една спирка разстояние, а друг път седмици и месеци на привидно безцелни разходки.
Конкретно с Muscle Museum човек спира да дава шансове. След като вече така или иначе ги е давал повече пъти, отколкото е било правилно. Песента разказва история за съзависимост, за дълга и изначално изгубена битка, за любов, която няма да ти бъде дадена. За турбулентни отношения, които се характеризират с периоди на възходи и спадове, на актове на обожание и преклонение и на безпричнни отдръпвания и изчезвания. С Muscle Museum приемаш, че този род отношения не е за теб. Не само с конкретния човек, с когото си приключил (най-после!), но и генерално.
Съществуват и такива песни за раздяла. Защото има и друга страна на монетата на финала на едни отношения. Не е задължително да си тъжен. Не е нужно да е драматично. Понякога може просто да не ти се занимава, да виждаш, че няма да излезе нищо от това, и да искаш да си продължиш по пътя, без каквито и да било лоши чувства към другия. Обикновено в такива моменти идват клишета като „трябва да се фокусирам повече върху работата“, „искам да си поживея“ или „вината не е в теб, а в мен“.
Изключително освежаващо е, че има песен, която разглежда раздялата с добродушен хумор. И то от перспективата на човека, който си тръгва, а не на зарязания. И двете явления са относително по-рядко срещани в музиката и изобщо в изкуството. Прекомерно популярен е другият наратив – за коравия и безсърдечен човек, който напуска другия. Този наратив вреди. Всъщност, да си тръгнеш навреме от нещо безперспективно, преди да го задълбочиш и да нараниш другия повече, не те прави лошия, а добрия.
Ако се чудите за начин как да го направите, по-долу Пол Саймън обещава петдесетина, макар че на практика предлага само пет. После защо имаме проблеми с доверието.
Преговаряли ли сте някога със съдбата? Като малко дете, което иска само още пет минутки, преди да си легне да спи или преди да слезе от люлката. Което плаче за още едно бонбонче. Което иска само днес да остане вкъщи с баба и да не ходи на детска ясла. Обещавали ли сте, че ако операцията на ваш близък мине успешно, след това ще направите определена добрина? Че ако спечелите това работно място, за което се борите от месеци, след това вече ще обърнете внимание на партньора си или на вашите? Молили ли сте се някакво лошо събитие да почака – поне да мине рожденият ви ден или пътуването, което с такова вълнение планирахте?
А забелязали ли сте, че преговорите със съдбата не работят? И че от тях понякога става дори по-зле. И все пак го правим, в какви ли не контексти, може би е по-силно от нас. В Amandoti Джана Нанини се моли за още поне година, още поне месец, още поне час любов с човека до себе си, осъзнавайки безсмислието на това. Но отчаяното желание, както поне веднъж в живота ни се случва, е по-силно от нея. Този „веднъж в живота“ обикновено се изразява в ефимерен момент, в който сме били безмерно еуфорични и щастливи. Той, разбира се, е приключил, защото е утопия.
Това не значи, че няма да се връщаме към него всеки път, когато ни е скучно, всеки път, когато сме тъжни, всеки път, когато в следващата ни връзка нещо не върви, може би дори и в последните си часове на света. Мисля, че илюзорната му реалност по някакъв начин е добър заместващ механизъм – не е лошо човек да име къде да се скрие в гънките на собственото си съзнание понякога. Стига само да не заживява вътре.
Ако всички хора се разделяхме така, светът щеше да е едно къде-къде по-хубаво място. Wild World ни е позната повече от 90-арския кавър на Mr Big, но за мен оригиналът на Кат Стивънс винаги ще е за предпочитане. Изисква се впечатляващо развита емоционална интелигентност и зрялост, за да можеш да си тръгнеш както в песента. С приемане, с любов, с готовност да си там за човека, с добро. Може би това е, което показва, че наистина умееш да обичаш и себе си и другия, а не да се валидираш и осмисляш с връзката си, или да отмъщаваш и да строиш стени.
Wild World е диаметралната противоположност на „ако няма да си с мен, няма да си с никого“ и на стремежа да злепоставиш бившия си партньор пред всички, да му въртиш номера, да го преследваш и заплашваш, умишлено да го нараниш. Рядко пъти една раздяла може да изглежда топла, човечна и красива, но тук е така. Бих се радвала по-често да виждам да е така и в живота.
P.S. Ако не бях се спряла на това парче, другият ми избор със сходна емоция и сюжет в категория „градивни и положителни песни за раздяла“, щеше да бъде Sail Away Sweet Sister на Queen.
Не би било справедливо и би стояло неискрено, ако не завърша подбора си с личния си фаворит в категорията „песни за раздяла“. Онази песен, която слушам аз. С Death II на Pulp веднъж прекарахме заедно месеци. Всеки ден отново и отново. Тя стоеше като самоизпълняващо се пророчество, в което ежедневно слушах как се събуждам и преживявам един и същи празен от съдържание, равен и скучен ден.
В чисто музикално отношение песента е динамична и ведра, което лично за мен допринася за смазващата тежест на усещането за безвъзвратна загуба в нея. Като да ти е тъжно на слънце, когато всички около теб се забавляват, а ти си излишното парченце в картинката. Животът минава покрай тебе, ти си безучастен. Апатичният текст кореспондира именно с това. Изгубил си нещо, което те е мотивирало да вярваш и да се развиваш, и цялото време на света е пред теб, за да си възпроизвеждаш ежедневно осъзнаването на този факт.
Понякога си задаваш вяло въпроса дали ти си направил нещо грешно, но знаеш, че е е това, просто не се е получило. Не ти се излиза с други хора. Не ти се функционира. Нищо. Мислиш, че този момент няма да мине, защото всъщност не ти пука ще мине ли. Не държиш да минава. Не искаш да минава. Всъщност ако ти мине, това ще значи, че наистина всичко е приключило, а пък наследеното безразличие към живота е единственото, което ти е останало.
Това не е така. Загубите не ни напускат – нито тези на любов, нито тези на близки, нито тези на някои от мечтите ни. Остават си. Просто се научаваме да живеем с тях. Приемаме ги. Обикваме ги заедно с останалите части от себе си, от които не всички са лицеприятни. Не запълваме празните места, които ни оставя времето. Просто отваряме, строим и създаваме нови пространства около тях. За нови хора, за нови преживявания, за нови емоции. Затова се казва, че растем.
Извън това, наистина никога не заменяме никого. Хората сме незаменими. Мисля си, че ако човек смята, че заменя една любов с друга, надали обича нито първата, нито втората, нито себе си особено много.
Вижте още:
