Четвърти закон на привличането: Знаете ли, че… ако кажете на жена една топ яка шега за „Хапе ли? Ами кучето?“, тя неминуемо ще „ви пусне“. До пет минути. Върху най-близката мебел в обозримия визуален периметър.
Вероятно така изглежда ситуацията в главата на мъж, който триумфално те пресреща на улицата или в бара със споменатата шега. Излишно е да казвам, че няма нищо общо с реалността. Но какво ли, по дяволите, си представя сатирикът? Нямаше да седна да разсъждавам над дълбоките дебри, от които извира този убийствен хумор, ако не бях чула шегата с главно „ш“ три пъти за последните четири дни, докато съм някъде навън с мопса си.
„Хапе ли? Ами кучето?“ попада в челните линии на великите реплики, с които да откриеш разговор с момиче, което е привлякло вниманието ти, наред с класики като „ти нали знаеш, че никоя жена не е 100% вегетарианка“ и „цветя за дамата? опаа, сори, тебе май вече съм те е*ал“.
Да си седми-осми клас – нормално. Хормоните бушуват, гласа си още не го знаеш мъжки ли е, детски ли е, пубертетски пъпки разнообразяват нюансите на девствения мустак по също толкова девственото ти лице, и не знаеш накъде си с разума и чувствата, а и, спойлер, момичетата наоколо също си нямат идея за своите. Тогава е последният вагон на последния влак за дърпане на плитки и ръсене на плоскоумия. Ама на 30-40…
Какво се случва в ума на шего(у)биеца?
Представям си го така: забелязва привлекателна жена и му се иска да ѝ направи впечатление. То добре, но за да впечатлиш някого, би помогнало да си себе си – да споделиш какво мислиш по някоя интересна тема, да разкажеш някоя своя история, да покажеш човещина, и уязвимост, и емоционалност (последното е толкова „немъжествено“, нали така?), да си открит, и мил, и искрен, и сърдечен, да не се преструваш на нещо, за което си чувал, че „минава“… и да съзнаваш, че може да не те харесат въпреки всичко това, и да се наложи да се дръпнеш с достойнство и уважение. Какво става обаче, ако шегаджията сам не намира нищо любопитно и стойностно у себе си, нищо, за което да смята, че си заслужава да бъде харесан? Какво ако предварително е приел комуникацията си с някое момиче за провал и поражение? Страхувайки се дори да опита, се чувства кофти и затова му се иска, ако не друго, поне и момичето да се почувства кофти, че да може той да си върне доминацията в ситуацията, да я принизи до нивото, което усеща като свое.
Тогава идва на помощ арсеналът от „забавни“ реплики, които следва да поставят една жена в унизително положение – може би засрамена, може би обективизирана, може би тя самата безинтересна, може би досетила се къде са ѝ мястото и ролята в живота.
В такива ситуации я заговаряш и после оспорваш с насмешка всяко нещо, за което човешки е споделила, че я интересува – „О, харесваш футбол, така ли? Що, сигурно те кефи Роналдо, ама не знаеш какво е засада? Я ми кажи кръвната група на братовчеда на помощник-треньора на „Болоня“ от 86-та?“.
Или пък я оставяш да разказва за нещо, което намира за интересно и вълнуващо, след което ѝ слагаш пръст на устните и прошепваш през смях: „Шшшшт! Тебе искам само да те е*а!“, така че да чуят и другите мъже наоколо и да се посмеят с тебе. (Нея може да не впечатлиш, ама виж, братлетата….)
Или ѝ се смееш, че има котка, защото явно е самотна – ха-ха, някой е самотен, какво по-забавно от това? (Тук тя трябва или да изчерви и да си седне и млъкне, или да започне да те убеждава, че не е така.)
Или ѝ казваш „стой ,бе, стой, бе, ела да видиш аз как ще те стопля“, когато от учтивост каже, че си тръгва, понеже ѝ е хладно.
Или пък се правиш, че я слушаш за работата, която търси и CV-то, което подготвя, а после изцепваш пред останалите колеги в обедната почивка в офиса: „Аз имам едно бизнес предложение за тебе – може да станеш мениджър на спалнята ми!“. Последното, между другото, е цитат на съвсем истинска реплика на бивш колега в предишна работа, а на този колега, кой знае защо, сред жените във фирмата му беше излязъл красноречивият прякор Антисекса. Като друг бисер в торбата с шеги на Антисекса бяха култовите му коментари по повод това някоя жена да закусва или обядва плод или зеленчук с фалическа форма. Благодарение на Антисекса спрях да си нося банани в офиса.
Унизителните шеги като метод на изначално обречена „свалка“ демонстрират ниска самооценка и душевна празнина.
Те са „лице в лице“ еквивалентът на това да изпратиш на непознато момиче непоискан „dick pic“. Хем си признаваш, че не мислиш, че ти ставаш за нещо друго, и че нямаш с какво да представиш в добра светлина себе си, хем обаче напомняш ѝ на нея, че и тя за толкова си става.
Разбирам колко трудно може да е да заговориш някого, който ти харесва. Винаги го има рискът от собствения ти срам и провал. Моята собствена стратегия да си мълча, да си гледам в обувките и да се надявам той да ме заговори, също не е образец за учебник по флиртове. Но знаете ли – понякога работи. Защото съм момиче, би казал някой, но не е това. Работи, понеже показва една страна от мене, която е наясно със себе си, и с това, че е способна да се срамува или смущава. И не се мрази за това, нито мрази другите. Понеже е човешка и няма пазарна маска.
Борбата „да ти пуснат“ е изначално изгубена битка. „Да ти пуснат“ се случва някак по милост, от досада, от съжаление, колкото да ги оставиш на мира. „Да ти пуснат“ е „ох, добре, от мен да мине“. Ако се цели толкова ниско, един мъж никога няма да бъде истински желан. Никога няма да накара жена да иска да си хвърли дрехите още на стълбите, понеже не ѝ се чака до вратата. Никога няма да накара жена да си забрави името, да вика неговото, и да пита за още. Съществуват и такива мъже. Вселенската разлика е в това, че те ще ѝ предложат пуловер, ако ѝ е хладно, ще пожелаят успех, ако тя търси работа, ще чуят за интересите ѝ и ще споделят за своите. И вместо „Хапе ли? Ами кучето?“, ще се наведат да погалят кучето, а на момичето ще кажат „Здрасти, аз съм Влади“.
Вижте още:
