Ако всичките ти бивши са „онзи капут“, вероятно онзи счупеният си ти

| от Лора Младенова |

Преди броени дни ме изненадва неочаквано съобщение. Първото гадже в живота ми – млада футболна надежда, която си остана с надеждите, ми изпраща своя актуална снимка в сива риза на цветчета. „Виж, пазя си я, и още ми стои!“, пише в коментара към снимката. Подарих му с много любов ризата, леко кичозна, леко претенциозна, през далечната 2008 г., когато можех да опиша и себе си със същите две прилагателни. Връщам съобщението със снимка на една сребърна гривна, подарък от него, година по-рано, гривна незабележима, приятна и леко никаква. По-късно същата вечер я оставям на ръката си за планираното излизане с приятели.

Преди това тя години наред е стояла на дъното на онази кутия със спомени, която мнозина от нас имаме някъде из гардероба – колекция от разнопосочни вещи без особена материална стойност, но безценни посвоему, защото носят парченце от спомените за някой скъп човек, който някога ги е дал на нас, подарил на нас, забравил у нас, а с днешна дата вече не присъства в ежедневието ни. Рядко отваряме тези кутии. В моята има какво ли не – писма и стихотворения, значки, бижута, брошури, късметчета, мартеници, рисунки, карти, празни буркани и шишета, презервативи (неотваряни!), обвивка от бонбон (изяден!), снимки, играчки от Kinder, скъсани билетчета, моливи, верижка от часовник, и още много, много още. Доказателства, че някого някога го е имало, че е означавал нещо, запазени за някой ден, когато сме стари и паметта ни си отива преди нас, но ние все пак няма да (до)пуснем следите на обичните ни хора да си тръгнат с нея.

Заедно с гривната се връщат хиляди парченца от спомени за отминалите дни на първи трепети и футболна надежда. Първата дискотека, на която нашите ме пуснаха официално, защото ще има кой да ме изпрати, и абсурдната пола, която си обух. Смешките на приятелите му за мойта непълнолетна възраст и моя епохален гняв по темата, който доказваше колко точно съм детска. Безпричинните ни скандали от ревност, защото мислехме, че връзката трябва да протича като в латиноамериканските сериали – така бяхме виждали, по телевизора. Майка му и домашната лютеница, която вареше всяко лято за зимнина, но аз я изяждах с топъл хляб и не я оставях да стигне за зимата. (Ако можеше да сглобяваме като пъзел семейството на партньорите си, моят първи избор за свекърва завинаги ще е тази жена!) Изгарянето до кръв по варненските плажове, препиванията с водка зелена ябълка, мачовете на градския стадион, плюенето на слънчогледови семки, онзи път, когато той ми улови миди в морето, а аз ги изядох с все пясъка, за да покажа, че ме е зарадвал. Онзи път, когато ми написа стихотворение, а аз не се зарадвах. „Непосилната лекота на битието“.

Вижте още: „С колко мъже си била преди мен?“

С този човек никога няма да се съберем, никога няма да бъдем най-добри приятели, никога няма да си пращаме съобщения повече от 2-3 пъти в годината, но и никога няма да ги пращаме без любов. Аз и той винаги ще се обичаме.

С хората, с които споделяме отрязък от живота си, независимо колко продължителен е той, си оставяме отпечатък взаимно.

Учим се един от друг, неволно, възпитаваме се как да обичаме и как – в никакъв случай. Попиваме от идеите си, променяме мирогледа си, отваряме си нови врати един на друг, показваме си различни перспективи. Развиваме се, растем, подхранваме се. Никой никога не заема точно тяхното място – просто с времето откриваме в сърцата си още пространство и установяваме (понякога с изненада), че все още сме способни да разрастваме способността си да се срещаме, изненадваме, възхищаваме и влюбваме.

Е, това е само в градивния случай.

„Бившите“ са обект на какво ли още не – вицове, миймове, злостни клетви, грозни епитети, табута и мълчания, искрена омраза и ненавист, жестове на отмъщение, реваншистко порно, черна магия при ходжа, столкване, подмолни опити да си ги върнем, фалшиви жестове, заплахи, висене пред домовете, органичителни заповеди, неминали травми, нощни кошмари, пиянски обаждания, показно изхвърляне на вещи и подаръци, премълчаване пред следващата връзка, зли коментари с приятели, посттравматично разстройство, рев от инат, че не е станало на твоето, вечния въпрос „ами ако..?“. Каталогът е дълъг. 

Едно от най-показателните поведения, когато срещнем нов човек и той задържи вниманието ни, е начинът, по който се отнася към предишните си връзки.

Разпространено е да се приема, че те са тема табу – че не е културно да разпитваме за тях, нито да говорим за собствения си предходен опит, камо ли пък да демонстрираме някакъв продължаващ добронамерен емоционален афект към човек или хора, с които вече сме били, но отношенията ни са приключили. Деструктивен обичай, фалшив и излишен – кому е нужно на по 20-30-40-50 години да се преструваме един пред друг, че линията на живота ни е започнала от срещата с настоящия човек, че сме си едва ли не първите? И, ако пазим старите си чувства, ще изчезнат ли те, ако заравяме главата си в пясъка и се правим, че няма нищо?

Всеки от нас извървява уникален житейски път и всеки завой от този път е един от факторите, формирали настоящата му същност. Липсата на всяко едно от обстоятелствата, които са ни изградили, или пък случването му по различен начин, би могло да ни тласне в съвсем друга посока, да завършим съвсем другаде. Ако изпитваме истинско доверие към новия си партньор, няма обективна причина да не му споделим откъде идваме. Няма причина и да се дразним и смущаваме от факта, че и той, както всеки друг човек, си идва с история и минало.

Вижте още: Писмо до всички мъже, с които сме правили любов

Любопитно е, че относително рядко се чува някой да говори за бившите си партньори с обич, или поне с разбиране и приемане. И че тази обич, когато я има, се приема като лош знак, като повод за ревност, като потенциален проблем. Тази обич всъщност е най-нормалното и здравословно чувство – тя показва, че разбираме и приемаме себе си, изборите си, че живеем в мир с пътя, който сме извървели, че знаем къде сме и не водим лична война с миналото.

Ако чуя някого да говори за „онази патка/курва/фльорца/мърша“, това ще ме притесни много повече от „Силвето, която винаги ще обичам“. И аз винаги ще обичам Силветата си. Обратното е червен флаг. 

Обидите и омразата към бившите партньори, дори сравненията с тях в твоя полза, не представляват комплимент за теб, а огледало, в което можеш да видиш как ще изглеждаш ти самият през очите на човека до теб за в бъдеще. Те показват смущаващо отношение към предпочитания пол, липса на емоционална зрялост, бягане от отговорност (винаги има виновен и винаги е другият), неумение да приключиш отношения приятелски и човешки, неуважение към собствените решения и избори. Ние избираме партньорите си сами – влюбваме се в тях с причина, събираме се и се разделяме с причина, и тази причина винаги, поне донякъде, се намира в нас самите.

Разбира се, че няма как да обичаш и уважаваш човек, който ти е посягал, заплашвал те е и те е наранявал умишлено например. Ако обаче всичките ти досегашни връзки се характеризират с това, се нуждаеш от съдействие и помощ да анализираш мотивацията си и причините да попадаш в подобни ситуации, за стратегии как да прекъснеш веригата, и да ги идентифицираш и избягваш занапред. Ако пък не е така, но все пак определяш всичките си бивши партньори като „онзи капут“ (от немски: „kaputt“ – счупен, развален), значи действително нещо е счупено. И се намира дълбоко в тебе.

Вижте още: 

Остарявай, любов, моля ти се, остарявай!

 
 


Повече информация Виж всички