Всичко започна вечерта на Св. Валентин. Прекарах най-романтичните часове в годината у баба ми, където двете пихме от ракията на татко й, и хапнахме солена торта и сладка торта.
После пихме вино и се скарахме за това, че миналата седмица не съм си изяла палачинките, които ми е донесла в офиса. След това хапнахме още от сладката торта, тя ми даде изрезка от вестник с упражнения за стегнат корем, залепена на картон, и пихме още. Довършихме и двете торти, а тя извади баница за десерт и отбеляза, че гледала реклама на някакви чудесни клинове, които пристягали тялото и може би трябва да си взема такъв. След товаизядохме и изпихме всичко.
Резултатът беше: усещане за минимум 10кг отгоре и чувство за небивал провал в храненето.
На другия ден знаех какво трябва да направя. Преследваше ме във Facebook и по телевизията от няколко дни. В началото не му обърнах внимание, но след вечерта на Св. Валентин, усещах, че става дума за знак от съдбата.
И така, на сутринта на 15 февруари, три дни след пълнолуние, започнах житния режим на Петър Дънов.
Сигурно знаете за какво става въпрос. 100 гр. грухано жито или лимец на ден, до 3 ябълки и до 9 ореха. Не на час, както си помислих първоначално. На ден. Първата сутрин погълнах преварената вода от накиснатия лимец със запушен нос и реших, че не е толкова зле. И по-гадни неща съм пила. Следващите два часа се чувствах лека като перце и пречистена като ангел. Усещах как излишните тлъстини се топят и се оттичат през порите ми като през водосточна тръба. Може би все още не беше късно да направя кариера като ангел на Victoria`s Secret.
След това се случи неизбежното. Огладнях.
Погълнах дневната дажба лимец, но за съжаление установих, че ужасно ми се ядат пържени картофи със сирене.
Стиснах зъби, сдъвках няколко ореха и продължих да работя. Още два часа по-късно гладът сготви мозъка ми на гъбена яхния, а колегите ми, набиващи пица, магически се превърнаха в зли зомбита, дишащи въздуха ми, без да имат право на това. В края на деня вече бях гладна като домашен вълк на вегани и дъвчех ябълки с ожесточение, присъщо на Цербер, държан на водна диета и кървави искри в очите.
Легнах си рано. Сънувах купа с шкембе чорба, която се носеше на метър от мен, докато аз протягах към нея треперещи ръце и миг преди да я хвана, тя се отдалечаваше с още метър, хилейки ми се зловещо като маймуната от едноименния разказ на Стивън Кинг.
На сутринта изпих преварената вода и хапнах полагащите ми се 33 гр. накиснат лимец с една ябълка. Светът навън бе по-мрачен от Мордор и по-безнадежден от „Пътят“ на Маккарти. Дадох си сметка, че Дънов е препоръчвал житния режим, защото по цял ден е медитирал на един камък с езерото Бъбрека зад гърба си и върха Харамията пред него, а това със сигурност му е позволявалода хрупа жито до насита.
Само че аз трябваше отново да отида на работа и да гледам как колегите набиват пица, докато стомахът ми дълбае дупка с размерите на кратера в Юкатан в тялото ми.
По обяд открих в офисния хладилник остатъци от нечий обяд – премръзнал ориз с гъби. Реших, че няма да е голямо прегрешение да хапна малко, тъй като оризът на практика е като житото – и двете са на зърна. Две лъжици ориз и дневната дажба жито по-късно, се чувствах готова да гладувам още 8 дни.
Привечер обаче започнах да усещам как в стройната ми концепция за приемане на глада като целебна сила и състояние, добро за тялото, се отварят сериозни пробойни. Усещах, че животът е напълно лишен от смисъл, а всички усмихнати, хапващи какво ли не хора навън, в света на живите, са създадени специално за да ме провалят.
Легнах си още по-рано. Сънят се завърна, по-мощен и по-натрапчив от преди. Шкембето все така се хилеше с парченца чесън по острите зъби, а пред очите ми печено пиле с картофи танцуваше кан-кан, купа със сметанов сладолед с бисквити правеше пируети, а зад тях се ширеше зелена салата с големината на гора. Събудих се потна и трепереща.
Обадих се в работата, че ще закъснея и се запътих към любимата ми квартална кръчма, известна с една от най-хубавите шкембе чорби в София.
Погледнах плика със сварения лимец и гадните ябълки, който разнасях със себе си вече трети ден и заплаках.
Като човек, който дълги години преди да се заглади, е страдал от липса на апетит илиотношение към храната, знам, че тя, липсата на отношение към храната, е страдание. И изкуственото й провокиране е опасно. Не искам да живея на ръба.
Но от сърце желая успех на житуващите. Дано завършат мисията си и се възвисят.
