Когато бях дете, (а това беше отдавна) много ни беше страх от копчето. Копчето беше съвсем като в играта Тoo many dumb ways to die, на него пише „Не натискай червеното копче, защото ще има бум“, а нас ни беше страх, че американският президент ще го натисне и… бум! После се оказва, че американските деца са се страхували от същото. Не съвсем де, те си мислели, че съветският президент иска да натисне копчето. Ние научихме за техните страхове, понеже едно 10-11-годишно момиче на име Саманта Смит написа писмо на съветския генсек Андропов и го пита за копчето. Андропов покани Саманта в СССР, за да я увери лично, че той по-скоро би бръкнал с вилица в работещ тостер, отколкото да натисне копчето.
Сетих се за писмото на Саманта Смит покрай историята с детето, което написа жалба до Агенцията за закрила на детето по повод тежките ученически раници. Което предизвика известен медиен шум, всеобщо одобрение и умиление.
Да ви кажа, аз от години пиша писма и подавам жалби по същия въпрос. Далеч не съм единствената. Стотици родители всяка година пишат жалби и предложения. Дават пари за шкафчета, за резервен комплект учебници и за какво ли не. Защото да влачиш 7-8 килограмова раница наистина е тъп начин да добиеш гръбначно изкривяване.
Просветното министерство ражда какви ли не нелепи идеи, за да реши въпроса – съветва родителите да купуват раници на колела или да не купуват скъпи, съответно тежки тетрадки. Последната „блестяща“ идея е всеки учебник над 64 страници да се дели на две отделни книжни тела. Ако тази идея се осъществи – честито на печелившите издателства, които вместо един, вече ще продават два учебника и то едва ли на цената на един стар.
Подобни предложения, разбира се, повдигат въпроса – идиоти ли работят в това министерство?
Хммм, имам теория по въпроса. Нали знаете как във всеки клас съществуват ясни, твърдо определени роли – има отличник, който неизменно получава високи оценки и похвали, има и оставач – това е онзи безнадежден персонаж, когото в 5-ти клас в час по английски карат да напише: „Ай ем ат скуул. Ай ком фром Бългерия. Май ръксак из вери хеви“, за да му поставят оценка. Според детските психолози това е опасна роля. Тя е свързана с унижение, с което обаче се свиква, а извън неудобствата, тя носи и полза. Никой не очаква нищо от теб и не го изисква. Съответно не се налага да полагаш каквито и да е усилия.
Подозрението ми е, че Министерството си е харесало за пред обществото ролята на безнадеждния оставач, защото ако се прояви като способно да реши един далеч не толкова труден проблем какъвто са тежките раници, току-виж сме започнали да очакваме от него решаването и на други важни за образованието проблеми.
Олекнат ли веднъж раниците, вследствие на министерско решение, (а не защото децата се разбират помежду си кой да носи учебник, купуват една тетрадка за всичко или някой учител се смилява и не изисква учебника в час), нали ще минем оттатък формалната страна и ще се съсредоточим върху съдържанието на самите учебници. Ще обърнем внимание на функцията и ролята на учебника. За какво служи той? Учебникът по дефиниция е за подготовка у дома, следователно няма причина да се носи в час, нали? Ако децата го използват в час, какво прави там учителят? Трябва ли да има свобода учителят да предлага и други материали извън учебника? Кой избира учебника – учителят или инспектор, за когото подозираме, че е нещо като бранд менижър на някое от издателствата? Наистина ли е важно децата да знаят накъде се изливат големите африкански реки – към Индийския или към Атлантическия океан? Подобно знание помага ли задържането на ранно отпадащите деца?
Не е ли по-лесно вместо това да се правиш на селския идиот, а общественото внимание да е концентрирано върху тежестта на ученическите раници.
А Саманта Смит, дето много питаше, загина в самолетна катастрофа.
