Преди близо осем години и половина забременях с първия ми син. Малко след това, още дори нямах идея дали ще е момче или момиче, ми зададоха въпроса – „Ще кърмиш ли?”. Тогава бях толкова объркана, че автоматично от устата ми излезнаха думите „Еми, не знам”. Веднага ме стрелнаха с онзи укорителен поглед, който получавах почти всеки ден през следващите девет месеца.
Свикнах с погледа, който ме преследваше отвсякъде, докато не наближи раждането, когато дойде и вмешателството. Лягах и ставах с репликата „Ти трябва да кърмиш”. Защо да трябва? Някакъв закон за кърменето ли бяха приели в парламента или какво?! Не, не трябва. Ще го кърмя, ако искам, ако сметна, че е подходящо.
Аз съм от жените, които не се хранят здравословно – не закусвам, не обядвам, тъпча се с пица, сандвичи и fast food, избягвам полезните, био храни… Детето, което уточнявам все още не се беше родило дори, щеше ли да е добре да погълне тези неща през кърмата ми?! Отговорът ми в случая е напълно категоричен и той е „НЕ”. Много по-полезно за него щеше да е на адаптирано мляко, отколкото да поема гадните продукти с много „Е-та“, които се продават по магазините. Ние не живеем на село и не си отглеждаме доматите в градината, а ги купуваме от супермаркета с нитратите.
Родих, със секцио, заради което също получих необходимата доза омраза от страна на някои майки. Кърмата ми така и не идваше. В родилния дом ми връчиха бебето заедно с шише, на което биберона му имаше толкова големи дупки, че той поглъщаше млякото за секунди. На втория ден дойде заветната кърма, заедно с две сестри направихме всичко възможно той да засуче, но не поиска – беше му по-удобно да му се изсипва млякото в устата.
След втория час, в който двете жени стояха върху мен и прилагаха някакви нови методи за изтезание се отказаха с думите – „еми, те мъжете са мързеливи”, тръшнаха вратата и изчезнаха. Повече не ги видях. Носиха ми бебето с онова шише пълно с адаптирано мляко с големите дупки на биберона. Отказах се, пих две хапчета и приключиха мъките. Големият ми син още от първия си ден вкъщи спеше по десет часа през нощта – без да се събужда, за да яде. Не е бил слаб в никакъв случай, не е и боледувал.
Преди три години забременях с втория ми син. Отново се сблъсках със същите въпроси и отново същите погледи. Вече бях свикнала и не им обръщах внимание. Бях сигурна, че няма да ми се получат нещата. А и вече нямах намерение дори да пробвам. Наречете ме егоист, но имах намерение да вляза във форма възможно най-бързо – вода, плодове и салати. Въобще не смятах да се тъпча, за да кърмя и да приличам на кит още една година.
На първи ноември родих, отново със секцио. Кърмата този път се появи доста по-бързо. Вторият ми син се оказа или доста лаком, или не чак толкова мързелив. Взе, че засука. Нищо не усетих – нито по-голяма близост, нито някакво удовлетворение…НИЩО. Само досада и зор.
Кърмих близо месец и кърмата ми спря от нерви или от нещо друго. Нямам идея. През този един месец детето ревеше непрестанно, защото беше недохранено, събуждаше се през нощта по няколко пъти… В момента, в който смених кърмата с адаптирано мляко нещата влезнаха в ритъм. Започна да спи повече – по 6-7 часа, съответно и аз, започна да наддава килограми и да се усмихва.
Това е моята история с кърменето. Нямам намерение да отказвам младите майки от желанието им да кърмят отрочетата си. Нямам и намерение да влизам в спор с фанатизирани жени на тема кърмене. Просто исках да споделя, че не трябва подобен личен избор – като кърменето, да се превръща в задължение.
Имам приятелки, които след непрекъснато втълпяване от странични хора са изпадали в депресия, защото не са успявали да си кърмят децата. Имам познати, които са кърмили децата си до шест годишна възраст. Смятам, че всяка жена трябва да избере сама за себе си какво да направи в подобен момент и никой, ама никой няма право да й казва какво трябва и какво не трябва.
