Играчка, ама пистолет. Оръжие, ама детско.
Играчките оръжия - пистолети с вода, с капси, лазерни, пластмасови, "нереалистични, ама все пак" - са от онези дребни неща, които отключват изненадващо големи въпроси.
За възпитанието. За агресията. За това какъв свят подготвяме за децата си.
Прости сцени от ежедневието: дете с воден пистолет, мокри плочки, смях... Отворено "Зрънчо" за момче, от което изскача почти реалистичен пластмасов пистолет... Баща, който разопакова капсите за подаръка за Коледа на 5-годишния си син... Други родители, които дават запалени бомбички в ръцете на детето, за да ги хвърли на Нова Година.
За повечето родители детските "оръжия" не са нещо кой знае колко драматично. За много други обаче е обратното.
"Нормално е".
"Не е нормално."
"И ние така сме играли..."
"...И затова сме такива."
Психолозите не са на едно мнение
Част от специалистите предупреждават, че военизираните играчки изпращат притеснителни послания: че конфликтите се решават със сила, че светът е разделен на "добри" и "лоши" и че насилието може да бъде забавно.
Някои психолози твърдят, че подобна игра рискува да нормализира агресията и да я представи като приемлив отговор на ситуации в действителността.
Други експерти казват: спокойно, няма драма.
Те твърдят, че няма научно доказана връзка между играта с играчки оръжия и това дали детето ще стане агресивен възрастен. Напротив - за много деца това е форма на символична, ролева игра, в която се разиграват теми като справедливост, геройство, защита, правила. Там "стрелбата" е въображаема, доброволна и често строго контролирана от самите деца: "Ти падна, ама после оживя".
Къде всъщност е проблемът
Ако има проблем, той рядко е в самата играчка. По-често е в контекста.
Изследванията показват, че когато играта с оръжия се комбинира с постоянна експозиция на реално насилие - по екрани, в средата, в езика на възрастните - тогава агресивното поведение може да се засили. Не защото пистолетът е пластмасов, а защото светът около детето е пълен с истинско "бум-бум".
Тук е моментът да споменем нещо много по-земно и не особено философско: безопасността.
Капсите гърмят. Пиратките нараняват. Случаите на деца в болниците (особено по празниците) не са рядкост - с изгаряния, увреден слух и откъснати пръсти. В този смисъл границата между игра и реалност понякога може да е болезнено тънка.
Желаното забранено
Много родители просто забраняват, но знаем, че забраненото става още по-желано.
Пълната забрана на "играта на стрелба" може да я превърне в тайна, скрита, още по-примамлива дейност. Децата не спират да си играят - просто спират да го правят пред нас.
Любопитното е, че дори психолози, които лично не биха дали играчки оръжия на собствените си деца, не препоръчват строги универсални забрани, а говорят за разговори, граници и присъствие.
Значи... Да има ли пистолети или не?
Най-честият съвременен отговор е: зависи.
Зависи от възрастта, от средата, от това дали говорим с детето за разликата между игра и реалност.
Зависи дали "стреляме" по хора или по въображаеми злодеи.
Зависи дали редом с пистолета има и други игри - на лекари, строители, спасители, изследователи.
Науката не казва, че една играчка ще "създаде" агресор. Но и не казва, че няма значение.
Най-важен остава примерът, който даваме ние - как решаваме конфликтите, как говорим за сила, как реагираме на гнева.
Децата не играят на война, защото обичат войната. Те играят на това, което светът им показва. Пистолетът може да е просто пластмаса. Но разговорът около него е истинският урок.
И ако вместо да гърмим с повод или без, изберем да говорим повече за конфликтите, за емпатията и за другите, но с разбиране - ще въвлечем децата в най-смислената и най-трудната игра - за мир по света.
