Факти, факти, факти – още от мое време в училище ни пълнеха главите с тях. Но какво означават фактите в епохата на интернет?
Наистина ли се оказа от ключово значение за всеки български гражданин да знае кога точно е била Обсадата на Одрин?
Толкова голямо значение ли имаше за нашето функциониране като „българи“ да учим в училище какво точно се е случило в битката при село Ключ преди 1000 години?
Наистина ли се оказа страхотно важно всички да знаем ФАКТА, че Иван Вазов пише „Под Игото“ в Одеса, докато е в „изгнание“? За сметка на това изобщо да не ни се обяснява защо е бил в „изгнание“ и как се съотнася това към уж освободена България…
Като си помисля само колко малко се е променило в образованието от преди 20 години, когато моето поколение беше в училище – няма как да се чувствам оптимистично за сегашните 15-годишни ученици.
Изобщо не са нужни трагичните резултати от тестовете по програмата PISA 2018, за да стане ясно, че по-голямата част от децата не могат нито да четат, нито да пишат, че имат само базова количествена и финансова грамотност и че трудно биха се оправили с компас в планината, да не говорим да преценят какво да правят, ако се загубят някъде и нямат смартфон под ръка.
Така ще бъде, щом системата твърди, че да знаеш на коя дата е потънал „Титаник“ е по-значимо от това да знаеш разликата между лайнер, параход и ледоход.
Щом да знаеш коя година се случва Съединението е по-важно от това да знаеш каква е разликата между национално самосъзнание и национализъм.
Щом биографията на Никола Тесла е по-съществена от съдържанието на неговите патенти. И всичко това във времето на Discovery, на History Channel, на National Geographic, където гореспоменатите факти са поднесени къде-къде по-интересно.
Очевидно е, че празнотите в познанията на съвременните българчета се отварят все повече и повече, именно заради фактологичното обучение в училище.
Как да не подценяваш фактите, когато живееш в епохата на достъпното знание?
Съвременните деца са свикнали за всичко да питат Google и Wikipedia и ако не разполагат с някакви знания на български, просто си превеждат нужното от английски. Това, разбира се, е оптимистичният вариант, който важи основно за градските деца и за децата от семейства с все пак известни материални възможности.
Но онова, което дърпа силно надолу България в измерванията по PISA, e масовата неграмотност на учениците от по-малките населени места. Многоот тях не са с майчин език български и е по-вероятно националният патос, прорязал цялото ни образование, по-скоро да ги отблъсква, отколкото да ги привлича към знанието.
На фона на колапса в българското образование, светът преживява обратното: епоха на просвещение.
Епоха, в която функционалните знания се оказват в пъти по-важни, отколкото фактологията. Епоха, в която светът обмисля и осветлява историята, науките, философията, изкуствата, спорта.
За фактите съществуват книжни и онлайн библиотеки. Но онова, на което децата днес трябва да бъдат научени, е на критично мислене, а не на трупане на знания. На широк хоризонт, а не на национализъм. На морал и етика, а не на подчинение. На вярност към истината, а не на вярност към авторитетите. На свободно изразяване, а нена зубрене.
Идващото поколение трябва да знае как да допринася за знанието онлайн, а не как да го консумира. То трябва да може да се справя с лъжливите тези, като се научи как да проверява истинските. Трябва да се доверява, но и да е подозрително. Да може да различава пропагандата и лъжата. Да знае как функционира демокрацията, какво означава да си гражданин, как се гласува, как работят политическите системи, какви права има. Да знае как е създадена съвременна Европа. Да знае моралната истина, а не фактологичната лъжа за диктатурите на 20 век.
Но за да може новото поколение да знае всичко това,е абсолютно наложително и възрастните да бъдем достатъчно зрели и да си признаем, че много от знанията, които имаме, не са точно онези, които в действителност ни трябват.
