Ние сме добри магьосници в очите на тодлърчето
Нали знаете как родителите обичайно се вкопчват в децата си като смисъл на живота си? Да, знам, че знаете.
Но сега нямам предвид онова тъжното вкопчване - дето, като детето (ако майка му и баща му не го оковат до 40-те му чрез чувство за вина) напусне дома, душите на родителите опустяват.
Опустяват не просто от меланхолия по годините, минали при саундрака на детски смях и щастлива глъчка (плюс някоя нота рев след шамар), а от осъзнаването, че собственият им живот (дори заедно) не струва пукнат евроцент без децата.
Имам предвид това чудесното вкопчване в тодлърите. Което е напълно логично, нормално и човешко. Че даже и здравословно и терапевтично, смятам.
Нещо, което при репчещите ти се неблагодарни тийнове много отдавна е изветряло.
Защото когато децата ти са мънички и сладинки, особено на възраст между 1 и 4 годинки, те виждат теб, родителя, като един прекрасен, красив и вълшебен създател.
И е толкова хубаво!
Това е тяхната тодлърска невинна, чиста, емоционална гледна точка - значи няма как да лъжат.
И ти живееш в един чуден, магичен балон:
Гледат те с искрено възхищение
Ти си най-великият, най-красивият, най-прекрасният човек на света в техните очи. И започваш да си мислиш, че може би наистина е така. Защото нито никое твое гадже, нито сегашната ти половинка, нито родителите ти (доколкото си спомняш), дори баба ти - никой досега в живота ти не те е гледал така! Как да не се топиш.
И как да не му дадеш още един сладолед на това сладурче!
Ухаем им страхотно
Искат ни някоя тениска, която да гушнат на заспиване. И искат да е носена от нас (да!), не прана. За да им мирише на нас.
Ние си мислим, че миришем основно на пот, а и на пържени картофи, когато пържим картофи. Но ето че не било така - ние не миришем, ние ухаем!
И наистина - малките не се ебават с нас, не ги е гнус, не, ще минат години, преди да ги е гнус от нас.
Ето, те наистина гушват тениската ни и заспиват по-лесно, с блажено изражение. А като са будни, искат да миришат косата на мама. Не за да направят забележка, че е време да я измие, не - те я харесват и такава, немита, а и мита - защото е на мама!
Красиви сме
Каквото и да казва огледалото, то е гаден лъжец и злобен присмехулник. Игнорираме го. Слушаме мъничетата.
Те, без да ги питаме, ни казват, че сме красиви. Не! Казват ни, че сме най-красивите! Ние, техните родители.
Така че не само родителят вярва, че "мойто гардже е най-хубаво". Гарджето смята така за майка си и татко си.
Чудесни години!
Силни великани сме
Татко е най-силният.
Той отваря буркани, вдига тежко, носи много и хвърля неуморно във въздуха детето!
Татко ще смаже всяко чудовище и всеки злодей от филмчетата.
Пък и мама също ще ги смаже! Просто татко е по-силен даже от мама! Нищо че татко може да има шкембе и тройна гуша (пък и мама).
Просто всичко там също е мускул! Е как да не искаш да изкарваш още и още време с това дребно същество, което те гледа с такова възхищение.
Ние сме добри магьосници
Можем да поправим всичко - от несвиреща музикална играчка (смяната на батерията си е чудо) до скъсана плюшена играчка.
Да превърнем някакви безвкусни кутии във вкусна храна. Да успокояваме и утешаваме при плач и страх дори само с дума, помилване или прегръдка. Ние сме добри. Ние сме добри магьосници!
Пеем страхотно
С ангелски глас! Известни песнички, весели песнички, измислени песнички, но най-вече приспивни.
Все едно. Важното е тате и мама да пеят.
Може да пеят фалшиво, може да грачат, може, обратно на Снежанка, да прогонват птиците и пеперудите, дори комарите и бездомните кучета, с гласа си. Но пее мама, пее тате. А те са най-великите, страхотни, прелестни и вълшебни хора на света!
Ах, ако можеше тази красива заблуда да продължава по-дълго...
