На фона на всички останали новини и дебати от отминаващата седмица, изненадаха ли ви резултатите от представителното изследване на UNICEF, според което всяко второ дете у нас е ставало обект на някаква форма на насилие до 18-годишна възраст?
Впечатлиха ли ви? Съгласно глобалното проучване на Coram International, осъществено в България от ЕСТАТ, най-често срещаният вид насилие у нас е емоционалното насилие, преживяно от 45,9% от децата, следвано от физическото насилие (31,2%), сексуалното насилие (15,6%) и пренебрегването (10.5%). Цели 13% от децата признават, че са претърпели всички посочени форми на насилие.
Близо 16% от професионалистите, които взаимодействат и следва да съдействат на деца, като например учители, полицаи, социални работници, лекари, считат, че удрянето на шамар на дете е в реда на нещата.
Всяко трето от запитаните деца твърди, че се чувства в опасност в училище, в общността или у дома. Точно в тази последователност, защото тя е последователността, в която насилието най-често е преживявано.
Аз не се изненадах, ни най-малко, изобщо. Изследването ме натъжи, да, но изобщо не ме учуди. При един по-подробен негов прочит става видно, че редица от хипотезите и сценариите за преживени травми и насилие от страна на дете, у нас изобщо не се разглеждат и възприемат като такова.
Колко от нас никога не са чували „Марш наказан с вдигнати ръце до стената“? Колко от нас никога не са казвали, че някой се държи нагло и не възпитано, защото „малко са му били шамарите като дете“? Е, изследването показва, че физическото насилие над деца най-често се счита за приемливо, когато се прилага у дома.
Една християнска поговорка, ще перифразирам, гласи, че баща който не бие сина си, не обича сина си. Цитирали са ми я умни, образовани, възпитани и либерални хора. Нищо, че от зараждането на християнството до момента са изтекли хилядолетия и вероятно е било редно и ние да мръднем напред ментално заедно с тях, или поне да се замислим над значението на метафорите.
В сравнение с жените, мъжете са тези, които по-често виждат физическото „възпитание“ на дете като допустимо и приемливо. Очевидно, приемствеността логично играе съществена роля в оформянето на възприятията, защото делът на възрастните, изразили одобрение към физическите форми на наказание, е по-висок сред хората, които сами са търпели подобен род санкции в своето детство.
Най-често, обаче, децата стават обект на насилие в училище, в средата на своите връстници. Замисляйки се, всъщност си давам сметка, че изобщо не познавам човек, който никога да не е търпял някаква форма на тормоз в училище.
Манталитетът е, че децата просто ще се разберат помежду си, че е нормално момчетата да се посбият, че търпенето на обиди въз основа на всякакво показатели, от външен вид, през интелектуални способности, до материално положение и социален статус, навици, увреждания, ориентация, гради характер. Именно този манталитет способства, дори поощрява концепцията между деца да действа законът на джунглата, и в резултат от него през живота на децата да преминават незабелязани и неадресирани всички онези преживявания, които дават повод за последващите им проблеми със самооценката, личностни разстройства, зависимости, нездравословни хранителни навици и сексуални поведения. Всичко онова, което носи потенциала един ден да ги превърне в следващия възрастен, който би отговорил утвърдително на въпроса приемливи ли са шамарите у дома или между деца.
Ако насочим внимание към сексуалното насилие, там отново ще забележим проявени форми, които масово се виждат като нормално социално поведение между половете, от порядъка на нежелани флиртове и коментари със сексуален характер, нежелани докосвания, или изпращане на непоискано съдържание със сексуален характер онлайн.
Смея да твърдя, че единствената форма на сексуално насилие, която еднозначно се разглежда като осъдителна у нас, е осъществяването на нежелан сексуален контакт. Всичко останало е просто материал за виц или меме, или пък се пренебрегва като тема, уж използвана от неправителствените организации, за да наложат на децата сексуално образование (о, ужас!).
Нека видим, обаче, каква е нагласата дори към най-неприемливите форми на сексуално насилие. Налагането на срам и стигма върху пострадалите изглежда твърде широко разпространено – 51% от респондентите заявяват, че вината едно момиче да бъде изнасилено е отчасти негова, когато то консумира алкохол, употребява наркотици, държи се предизвикателно, има много сексуални връзки и излиза „късно нощем“.
Според 13% от запитаните, момче, което става жертва на нежелан сексуален контакт, отчасти носи вината за това, ако е гей или има връзки с други мъже. Близо една трета от възрастните респонденти са убедени, че дете, което е във връзка със свой преподавател, следва да бъде наказано с отстраняване от учебното заведение.
Вярвам, че хората, които лекомислено са приели всяко от тези твърдения, живеят със самооценката на „добри“, морално безукорни и справедливи хора, както и че възпитават собствените си деца по начина, който намират за най-успешен и правилен.
Те надали разсъждават над темата колко деца, жени или мъже биха потърсили помощ и съдействие при претърпяно насилие с ясното съзнание, че оценките и отношението, които потенциално ще получат, са вече разписани, в стереотипи и клишета, в категории, в проценти.
Вярвам, че утре някой ще изпрати детето си с вдигнати ръце до стената, задето е разляло чаша мляко, вместо да го повика да почистят заедно. Сигурно него самият ще са го изпращали там за подобни тежки провинения, оставяйки го с впечатление, че унижението е здравословен метод, който е съвсем в реда на нещата.
Вярвам, че при бой между деца в училище, често пъти родителите на победителят в боя мъничко се гордеят, а тези на набития мъничко ги е срам. И едните, и другите, обаче ще забележат твърде късно, а може би никога, потенциално изпитите на по-късен етап цигари и потенциално нарязаните ръце. И някой друг ще е отговорен, а психолози рядко ще бъдат потърсени, защото те са за разглезени хора, а децата, те могат да се разберат помежду си, и каквото се случва у дома, да си остане в семейството.
Струва ми се, че разликата между развитите и недотам развитите общества не е в липсата на прояви на насилие и агресия.
Разликата е контекстова, ментална, и се изразява в отношението към случилото се, в неговата оценка, защото именно тя е източникът на неговата превенция за в бъдеще, както и всяко негово приемане и толериране представлява индиректна форма на съучастие.
И от тази гледна точка, изследването на UNICEF не само ме натъжава, а ме и радва. Понеже ни дава тема на разговор. А ние тук имаме още много да говорим.
Вижте още:
