Не, работа и първолак онлайн не се съчетават

| от Доня Елзиния |

„Хора, разберете! Да пратят първолаците в онлайн форма на обучение е най-крайната възможна мярка“, повтарях неуморно през последния месец, редовно слушайки посланията и на здравния, и на образователния министър. И със самочувствието, че знам какво уверяват властите, на свой ред уверявах тревожните родители на деца от класа да повярват, че до такава мярка няма ще се стигне.

Увереността ми понамаля преди две седмици, когато 7-годишната ми ученичка попита имаме ли камера на компютъра. С леко напрежение в стомаха попитах „Защо“? Госпожата питала.

После госпожата попита и нас – проучвали готовността на родителите да преминат в дистанционна форма на обучение. Няма лошо, проучват си просто, таеше се надежда. Резултатът от допитването, разбира се, беше, че единодушно не предпочитаме тази форма на обучение – в крайна сметка всеки пази работното си място нейде в частния сектор.

Искаме – не искаме обаче, когато заразата се разпространи сред тревожно голям брой учители, ни информираха, че има запитване до министъра за позволение да превключим онлайн.

Животът на учителите е по-важен, естествено, приемаме го без възражения.

Проблемът е, че с потвърждение, че се минава онлайн, дадено в петък за понеделник, е трудно да си си вземеш отпуск. Най-доброто, което сколасахме да направим, бе, че мъжът ми се освободи за след седмица, а аз заявих, че ще работя от вкъщи.

Два дни по-късно осъзнах колко наивна съм била. Ето как „работих“ (бих ви казала и колко щерката се е обучавала, ама нямам големи наблюдения. Знам само, че часовете бяха по 20 мин и имаше дълги промеждутъци на нищоправене):

Завеждам малкото на детска и бързам обратно към вкъщи, за да стартираме в 8.20. Оставям госпожата да върши своето, а тя явно се справя и освен че бързо забранява безпричинно включените микрофони, задържа и интереса им.

Преди да започна работа имам цели 30 минути да приготвя закуска (обядът не мога да го мисля, вероятно ще са пържени яйца, както всеки ден от предишния локдаун). Закуската е готова за първото междучасие. Доволна, сядам да работя.

„Мамооо, нямам буквар“.

Моля във Viber някой да ми снима страницата от буквара. Връчвам й телефона да гледа от него и сядам да работя. След 20 мин: „Мамооо, снимай готовите упражнения и прати на госпожата“. Снимам и пращам без да проверявам, защото бързам, нали работя.

Връщам се към задълженията си, при щерката тече втори час. Спокойствие. 20 минути работя без да ме безпокоят. „Ето, ще станат нещата“, мисля си. Да, но след втория час пак си прекъсвам работата, за да снимам изработеното „в клас“ и да пратя отново.

Оттук нататък ми е малко трудно да продължа кое след кое следва, защото беше пълна каша от потока от линкове, които трябва да отворя (а и да намеря къде са пратени), за да гледа детето видеа, да снимам всяка сгъната хартийка по време на заниманията и всяко оцветено квадратче, да поправя непроверено пратеното домашно, да отговоря на въпросите „Къде ми е ножичката?“, „Къде ми е гланцовото блокче?“ и три часа след началото на смяната си да опитам да обясня какво „съм свършила“.

А уж не взимам отпуск, защото по различни причини сме в намален състав. Е, и с мен и без мен, еднакво много работа се свърши през тоя ден.

Добрата новина е, че остават само още четири дни преди мъжът ми да излезе в отпуск и ще избутаме две седмици с онлайн обучение. Всъщност не, те затварят всичко, обявява министърът междувременно. Е, колкото толкова, поне имаме плана за пържените яйца.

Важното е, че е за добро. Не за работата ми или за образованието на дъщеря ми, но за това да се опитаме да спрем вируса. Защото на фона на случващото се, малко дефицит на знания или понамалено КПД не изглеждат толкова важни.

Просто да си знаете за след няколко дни – дистанционна работа и първолак онлайн не се съчетават.