В света на децата няма значение дали някой е изключително глупав или поразително умен. И в двата случая е различен. А да си различен не е безопасно, не е приятно и може да бъде изключително самотно. Особено ако коефициентът ти на интелигентност е прекалено висок. Така и едно дете на 13 години се оказва, че няма абсолютно никакви приятели. Това е историята и на една анонимна майка на свръхнадарено и интелигентно дете, която споделя, че ежедневно се притеснява за сина си в статия, публикувана в сайта ScaryMommuy:
Моят син е свръхнадарено дете. Знаем го от момента, в който беше бебе. Проговори преди първия си рожден ден. С цели изречения. След година можеше да произнася и различава буквите от името си и числата. Неговото IQ е 130. Изпитващият предположи, че резултатът вероятно е по-висок, но синът ми се беше отегчил от теста и просто беше започнал да стреля напосоки с отговорите. Вербалният му резултат беше 160 точки, което е по-добре от резултатите за тестовете на МЕНСА. Това са най-високите точки, които в МЕНСА са виждали. Невероятно е.
Неговото поведение е малко странно.
Той има много аспекти на Синдрома на Аспергер, но не покрива симптомите официално. Той е мозъкът в училище, винаги дава правилните отговори. Той е невероятно непохватен в социален аспект, интересува се от неща, към които повечето деца нямат никакъв интерес, и говори по тези теми ad nauseam (до припадък – лат. Бел. ред). Всичко това в комбинация прави почти невъзможно за него да създава приятелства.
Когато беше малък, беше прекалено развит. Беше сладко да го слушаш как изрежда всички латински имена на рибите в аквариума в магазина за домашни любимци. Възрастните го обожаваха. Те можеха да му говорят като на малък мъж. И го правеха. През цялото време. Най-добрите му приятели бяха баба и дядо. Това не е необичайно за тригодишно, но да можеш да говориш за политика – е. Такъв беше. На четири го интервюираха за новините за история, свързана с баща му. Те бяха обсебени от него. Руса коса, сини очи и знания. Той говореше и хората оставаха очаровани.
Но когато започна училище, нещата станаха трудни за него.
Възрастен би могъл да слуша с часове дрънканиците му за всичко, което е чел в книгите с факти. А когато имаш фотографска памет, има много за слушане. Но другите деца не се интересуваха. Способността им за внимание беше толкова ограничена, че те просто преставаха да го слушат и отминаваха.
Когато порасна, наистина стана ужасно. Децата стават по-големи и стават по-зли. Те му се подиграваха, че е умен, че говори прекалено много и винаги отговаря правилно на въпросите на учителите.
Той е дребен на ръст и не е атлетичен, което не помага. Учеше в много малко училище, където всички се занимават със спорт и децата определено смятат, че те са по-добри от онези, които не тренират. Часовете по физическо бяха кошмар. Но вместо в рев, неговото разочарование се изразяваше в силен гняв. Веднъж преобърна чин, често крещеше на другите деца, направо полудяваше.
Той нищо не може да направи, че е интелигентен.
И бих била проклета, ако му кажа да се прави на по-глупав за пред другите хора. Но, по дяволите, не може ли някой да му даде почивка?
Поради независещи от нас обстоятелства трябваше да го изтеглим от малкото католическо училище, за да започне да учи в друго. В началото бях ужасена, но после си помислих, че това може да бъде страхотно. Ново начало. Никой не знае неговото минало, неговият гняв, неговата интелигентност. Може би просто биха помислили, че е странен.
Нещата започнаха ОК. Той създаде няколко приятелства, с деца, с които играеше Minecraft и си пращаха съобщения от време на време. Той споменаваше имената на децата и казваше, че са му приятели. Заради пандемията мислех, че не го канят никъде, защото никой не ходи никъде. Но когато загуби правото си да ползва телефона си за седмица, погледнах и видях, че има нула текстови съобщения. Нито едно. Сърцето ми беше разбито. Колко ли е самотен? Колко ли наранен би трябвало да се чувства? Мразя това.
Гледам го и си мисля че той може да предложи толкова много на света, но хората не му дават шанс. Особено децата. Те мислят, че е странен. Но онова, което те не разбират, и може би не са способни да проумеят на 13 години е, че той е дете на някого, брат, внук. Че има чувства и стойност. Той е моето бебче и аз го обичам с цялото си същество. Но докато неговата интелигентност определено е благословия, тя също така е и проклятие. Предполагам, че е така с всички велики неща в живота.
Често обсъждам поведението му с неговите учители и училищни настойници и те ме уверяват, че всичко е наред с него и оценките му отразяват това. Те го обичат, поне възрастните. Но искам да знам, че не седи сам на обед и не е на масата на учителите. Слава богу, не е там. За това поне съм благодарна.
Продължавам да си казвам, че нещата ще се подобрят и той ще си намери мястото.
В крайна сметка ще намери своите хора. Знам, че те са някъде там. Той има възможност след две години да посещава гимназия с невероятната програма STEM. Това е перфектно за него. В тази програма ще създаде приятелства. Мога да усетя това и в костите си. Там ще има също толкова странни деца и те ще го харесат заради това, което е. Моля се за това всеки ден.
Никога не спирам да се тревожа за своите деца. И никога няма да престана да ги окуражавам да използват своите дарби за добро. Той ще премине през тези тежки години и ще го очаква награда след това. Погледнете само някои от странните деца – Бил Гейтс, Стив Джобс, Марк Цукърбърг – той определено би могъл да бъде и в по-лоша компания. Нямам търпение хората като него за завладеят света. Тогава ще го приветствам и ще размахам среден пръст към всички задници, които не бяха добри с него. И те ще съжаляват.
Вижте още:
