„Който кашля, ще бъде наказан!” или за безумните родителски заповеди

| от Констанс Бонасьо |

Това не го казва леличката от детската градина, а един баща, на когото му дойдоха много неговите две собствени кашлящи деца и новопристигналите им приятелчета, също бухащи. При всяко детско покашляне човекът подскачаше, тревожно се вторачваше в източника и неизменно изсумтяваше, сякаш детето нарочно облещваше очи, придържаше се за корема и чакаше мига за поемане на въздух.

Просто човекът се беше изтощил от ходене по лекари; пиене на сиропи, хапове, прахове, чайове; беше преминал през тайните на народната медицина, и всяко връщане на „малкия кашличко” го стряскаше, та реши да издаде тази заповед.

Да погледнем и друго разпореждане! Обикновено то се издава от прекомерно готвещите, свръхвторачени в храната майки.

„Докато не си изядеш яденето, няма да станеш от масата!”

Аз добре знам какво следва след този ултиматум. Седиш самотен на масата – другите са станали преди два часа; подпираш се на лявата, на дясната ръка; дъвчеш пилешкото месо, което прилича на дреб в устата ти, сухо, безвкусно и безсочно. Проклинаш дните си и се питаш „Кой е измислил храната?”. Ще преседиш още време в самота, защото майка ти е станала рано, напазарувала, измила, нарязала, обелила, сварила, задушила, карамелизирала, фламбирала и поширала всичко това заради теб и ти трябва да изразиш благодарност.

С храненето – ясно, сега да преминем към обличането…

„Облечи се дебело, че след обяд ще захладнее!”

Излизаш преди обяд. Възтопло е. Очакваш след 1-2 часа дърво и камък да се пука от пек, но майка ти знае по-добре. Нищо, че скоро ще се прибереш, а освен това си наблизо, тя ти слага покровителствено през лакът дебелата шуба за сибирския вятър. По-евтино ще ти излезе да я вземеш, от гледна точка на пестенето на енергия, метната в излишни разубеждавания.

„Заспивай веднага, че утре рано ще ставаш!”

Винаги съм искала да видя такова предвидливо дете, което в името на утрешното ранно ставане, ще заспи бързо-бързо. Виждала съм хлапета, спящи на концерт, във влака, на стола, в чинията за храна, върху люлеещо се конче, на гърбовете на бащите си…те заспиват като отсечени, покосени от умора, но не и с мисълта за утрешния ден.

„Спри да ревеш, да не те напляскам!”

Сърцето ми се къса, като гледам плачещо дете. Винаги мисля, че причината е много сериозна – без значение дали това е изпусната дъвка, загубена фиба, увехнало цвете, счупен молив, разсърдено приятелче. От детските очи падат най-искрените сълзи. И не стига, че душата му е покъртена, момченцето или момиченцето ридае безутешно, та родителите трябва да наливат още масло в огъня. Отрочето им не може да зареве по-силно…просто е достигнало предела, но не може и да спре. Ясно е, че тази строга заповед-заплаха няма да бъде приведена в действие.

Мислите ли, че с възрастта нещо се променя? Не!

Ето ви пример:

Майката – 78 г. : – Не пий толкова студена бира!
Синът – 55 г. : – Добре!

Майката – 78 г. : – Не пуши толкова цигари с кафето!
Синът – 55 г. : – Добре, майко! Няма да пия, няма да пуша повече, когато съм с теб

Майката – 78 г. : – Внимавай! Ще си пресолиш супата!
Без коментар…

Ако родителските заповеди са тъпи, нелепи и нелогични, то те са безсмъртни…

 
 


Повече информация Виж всички