Когато за пруъв път чух осемгодишната си дъщеря ни в клин, ни в ръкав да ми се оплаче, че краката ѝ са дебели, докато я прибирах от училище, се изненадах. Не съм очаквала да се сблъскаме с проблеми със самооценката на тема външен вид, преди да е достигнала пубертета. А и всъщност тя е доста слаба, в долната граница на лимитите за тегло за нейния ръст и за възрастта ѝ.
Не обърнах особено внимание и може би сгреших. Май ѝ казах нещо от порядъка на това, че е глупаво да се тревожи за подобни неща, понеже при нея видимо не съществува такъв проблем. С времето обаче ми направи впечатление, че споменава, че е пълна, твърде често. Започна да си избира по-широки и торбести дрехи. Забелязах, че често се отказва от десерти и сладкиши по свое собствено желание.
У дома не си говорим за килограми: не че са тема табу, но умишлено не наблягаме върху теглото, когато даваме примери за хубава визия или си правим комплименти, че изглеждаме добре. Затова предположих, че го е чула в училище – в разговор между съученици, или, недай си Боже, като коментар по свой адрес. Тя отрече, но все още ми е трудно да проумея каква друга би могла да е причината.
Иска ми се да мога да кажа, че съм тотално шокирана, че осемгодишно дете има притеснения относно тялото и килограмите си, но всъщност тъжната истина е друга.
Има случаи на деца, които развиват хранителни разстройства още в детската градина.
Проучвания показват, че половината от момичетата между трети и шести клас вече ги занимава мисълта как биха могли да станат по-слаби, независимо от това кой размер дрехи носят. Тревогата по темата далеч не засяга само по-пълните деца, напротив, може да се каже, че не подбира по външен вид, а по-скоро по психическа нагласа. За да избегна задълбочаването на проблема още в зародиш, реших да се консултирам по въпроса с терапевта, когото посещавам.
Психологът ми обърна внимание, че децата, които са склонни да развиват хранителни разстройства, имат определен модел на поведение.
Обикновено това са същите деца, които се стремят към перфекционизъм – отличници, послушни деца, които не създават проблеми у дома, слушат родителите си, съобразяват се, рядко правят бели и създават трудности. Поведението им е такова, защото за тях е важно да се впишат в средата, да бъдат харесвани, да получават одобрение. Точно по тази причина послушните деца са изложени на по-висок риск да станат жертви на общественото мнение и да се повлияят от модели за външен вид и за държание, които им се налагат отстрани, дори и самите те първоначално да не ги споделят. Ако това се случи, с времето те спират и да бъдат толкова послушни и усвояват опасни навици и поведенчески шаблони с цел да изпъкнат и привлекат внимание, да избягат от досегаашния си образ.
Терапевтът потвърди съмненията ми, че поводът за новата тревога на дъщеря ми вероятно идва отстрани – нещо, което е чула от приятелки или съученици, а може би дори не е било насочено лично към нея, нито пък да е целяло да я обиди.
Посъветва ме да не отхвърлям с лека ръка нейните притеснения.
Вместо да постъпя така, по-добре да я попитам откъде ѝ е хрумнала идеята, а след това да обсъдим какви точно са нейните собствени критерии за това да изглежда красива.
Вярно е, че трябва да научим децата, че е важно това, което е вътре в човека, а не това, което е външно. Те трябва да бъдат възпитани да приемат и себе си, и другите хора, такива, каквито са, не според това как изглеждат. Трябва да се гордеят със самите себе си и да оценяват положителните си качества, уменията си. Ако детето се обича и приема, е по-малко вероятно да се стреми да постигне определението на обществото за „идеалния“ външен вид. Тогава то би харесвало тялото си такова, каквото е, независимо от мерките му. Но! Тук има твърде много „трябва“ и сигурно изглежда лесно за постигане само при онези възрастни и деца, които така или иначе вече се харесват достатъчно.
За да развие детето любов към собственото си тяло, ролята на родителя не е само пасивна – да не го обижда и да не се шегува на тема визия. Оказа се, че със съпругът ми се сме сгрешили с „политиката“ си да не отдаваме голямо значение на теглото и тялото във възпитанието си, защото процесът на приемана започва от много, много ранна възраст.
Ето какво сме можели да направим по-добре:
В бебешка и ранна детска възраст децата изпитват естествен комфорт с телата си. На този етап от детското развитие родителите могат да помогнат много положителното отношение към тялото да се задълбочи и да придобие траен характер. За целта позитивен ефект оказват игрите, свързани с гушкане и грижа, както и тези, при които бебето може и да е максимално подвижно, за да опознава възможностите на тялото си и да ги развива. Когато усвои някое ново умение, родителите трябва да показват гордостта си видимо, чрез прегръдки, усмивки и похвали. В никакъв случай не бива да демонстрират напрежение и разочарование, ако детето проходи по-бавно от останалите, не проявява интерес към тичането на детската площадка, или пък среща затруднения с някоя по-височка катерушка или пързалка.
С растежа детето започва самостоятелно да развива емоциите към своето тяло.
Това е подходящ момент да го запишем на спорт, стига той да не е свързан с изисквания и критерии относно тегло и ръст, които могат да го комплексират отрано. Желателно е да го окуражаваме да ни показва нови игри, които е усвоило, да го стимулираме за активни и динамични съвместни занимания като ролери, плуване, колело, да му подарим скейтборд, тротинетка, баскетболна топка. На този етап постепенно можем да започнем да обръщаме повече внимание на личната хигиена и начините да се грижим за тялото си, така че да се чувстваме приятно в него. Те може да се изразяват в много прости привички, като например да изберем душ гел или детски парфюм с любим на детето аромат. Време е да започнем да му позволяваме и да подбира дрехите си самостоятелно, като не забравяме да направим комплимент за съчетанието на днешния тоалет и да изтъкнем колко му отива.
С наближаването на пубертета става все по-трудно.
Някои деца се развиват по-рано и в началото може да се почувстват неловко или да са излишно горди, че изглеждат по-зрели. Други деца преминават през пубертета по-късно и нямат търпение да настигнат приятелите си. Нормално е момичетата да имат малко повече телесни мазнини, когато тези промени започнат, но това често ги кара да се тревожат за теглото си. Тийнейджърите може да се интересуват много от това как изглеждат. Изпробват нови визии и стилове, за да се впишат или да се открояват. Може да се съсредоточат твърде много върху това, което не харесват във външния си вид. Момчетата често искат да имат повече мускули. Момичетата се стремят към повече или по-малко извивки. Прекалено самокритичността може да навреди на психиката на тийнейджъра.
Когато стигнем този период, трябва да ги оставяме да експериментират с вида си и да намерим за какво да ги похвалим, колкото и трудно да е понякога. Както и да не преставаме да ги стимулираме да бъдат физически активни, защото, освен че помага да се поддържа здравословно тегло, спортът е и източник на самочувствие.
В случай на опасения, че ниското самочувствие може да идва от подигравки и тормоз в училище, е редно дискретно да повдигнем въпроса за комуникационната култура в клас, когато говорим с училищното ръководство, но без да прибързваме със заключенията и да сочим „виновници“ с пръст, за да не създадем вълна от проблеми, които да афектират самооценката на други деца, или пък да задълбочим проблема за всички.
У дома е нужно да осигуряваме разнообразно, хранително и полезно меню, за създаването на което можем да се консултираме с нутриционист. И, като говорим за консултации, ако забележим, че проблемът със самооценката на детето се задълбочава и придобива траен характер, е добра идея да се свържем с психолог, преди да е станало крайно наложително, вместо да чакаме, докато вече е твърде късно.
Вижте още:
Децата, които пропускат закуската, имат недостиг на важни хранителни вещества
