Със сигурност ви се е случвало да попаднете в ситуация, в която на хората отстрани на пръв поглед нещата им изглеждат по съвсем различен начин от онова, което вие знаете, че са. Немалко комедии използват такива ситуации. Знаете – трагедия + време = комедия. Но също така едва ли е грешно и следнатач: трагедия + чужд гръб = комедия. И колкото и да се обяснявате в такива моменти, на хората отстрани не им се слуша, не им се вярва и ви гледат като нахалник, който продължава да „замазва“ и да им става все по-неприятен. Усещането е за несправедливост и никак не е приятно. А как ли е, когато в такава ситуация попадне дете на осем? Което няма и да посмее да „наглее“ и да се защити пред възрастните.
Ето една истинска история. Онзи ден дъщеря ми (на 12) искаше да направи палачинки за закуска. Имаме продуктите. Но имаше две условия. Да я оставим да спи до обяд. И да купим ванилия, докато тя спи (явно нямаме всички продукти). Братята ѝ – на по 8 години (да, близнаци) – приеха условията с радост. Много обичат нейните палачинки. Пожелаха сами да купят ванилията от магазина. И така, докато сестра им спеше типичния предпуберски дообеден сън, аз пуснах момчетата до магазина на блока с шепа монети. Обясних им къде там вероятно държат ванилията. И им разреших да си купят и по един бонбон от насипните – за тях и за сестра им.
Връщат се момчетата ми, разстроени. С три бонбона, но без пакетче ванилия. Какво се е случило…
Избрали си бонбони и си ги сложили в джобовете на панталоните, за да не се разтопи шоколадът от топлината на ръцете им, докато търсят ванилията. Една работеща в магазина лелка, която редила стока по рафтовете, ги заогледала:
Лелката (строго): „Какво търсите?“
Момче 1 (притеснено): „Нищо…“
Момче 2 (честно): „Ванилия…“
Лелка (още по-строго): „Крадете! Веднага да идете на касата и да си платите бонбоните!“
Момче 2 (притеснено): „Не крадем…“
Лелка (победоносно): „Крадете!! Ако искахте да ги купите, щяхте да ги сложите в найлоново пликче! Крадци!“
Синовете ми отишли на касата, платили бонбоните и се прибрали без ванилия. Помръкнали.
Момче 2 (към мен): „Ама тате, ти нали ни казваш, ако можем, да пестим найлоновите пликчета. А за три бонбона е глупаво да харчим пликче…“
Аз вече съм ядосан.
Не знам дали траш ТВ предавания като „Съдебен спор“, в което бяха приветствани мнения на публиката от типа на „Така, като го гледам, лъже“, са виновни за прибързаните и нямащи общо с реалността преценки за хора и събития. Или „Съдебен спор“ няма никаква вина, защото то просто отразява действителността. Но напълно непознати хора, разполагащи дори и само с най-минимална информация, могат набързо и категорично да те обвинят и обесят.
„Даа бе, две момченца ще купуват ванилия. Ванилия! Лъжат! Крадат бонбони, много ясно!“
Не искам да оставя нещата така. Отивам в магазина и взимам синовете си със себе си. Споделям им, че ще купя ванилия, ще намеря лелката, ще ѝ обясня, че се е объркала и тя сигурно ще се извини.
В магазина намирам ванилията. Не взимам найлоново пликче за нея. Намирам лелката, която реди стока по рафтовете. Тя гледа лошо децата. Гледа и мен лошо. „Ето го – бащата на крадците. Тоя, дето ги учи да крадат!“, може би си мисли. Не, не. Просто се е объркала. Сега ще ѝ обясня. Обяснявам ѝ съвсем учтиво:
Аз (съвсем учтиво): „Госпожо, това са моите синове. Пратих ги да купят ванилия и им казах да си купят и по един бонбон. Станало е грешка, те не са имали никакво намерение да крадат…“
Лелката ме прекъсва и ме изненадва.
Лелката (категорично): „Не! Видях ги. Те крадяха!“
Аз (изненадан и не съвсем учтиво): „Как може така да говорите. Доведох ги тук, за да ви обясня ситуацията и да разберете, че сте се объркала!“
Лелката (строго): „Крадяха! Видях ги! Ако не ги бях накарала, нямаше да платят!“
Аз (гневно): „Глупости! Обвинявате ги несправедливо! Дължите им извинение!“
Лелката (отдалечаваща се и влизаща в склада): „Крадяха…“ (мърмореща си още неща, все по-неясно за мен).
Аз (силно): „Как може така. Излагате се…“ (редя още и още възмутени думи след прибралата се в склада лелка, все по-неясни за нея)
Ами горе-долу това е. Лелката не се извини. Може би не постигнах нищо. А може би все пак показах на децата ми, че е окей да се защитиш в такива ситуации. Не знам.
Сигурно има много на брой възрастни хора, които мрънкат, че децата са нагли, нахални и невъзпитани, че нямат никакво уважение към тях. Но ето, че има и възрастни, които не проявяват никакво уважение към децата. И дори и да сгрешат спрямо децата, не биха се извинили. В никакъв случай.
Вижте още: Как да покажем уважение към едно бебе? (И защо)
Целта ми с тази история обаче не е да се възмущаваме какви лоши хора има. Също така ми е ясно, че такива случки има всеки ден, с кого ли не, така че не искам да се оплача или да търся съчувствие.
Искам да се похваля!
Защото въпреки че лелката несправедливо нарече синовете ми крадци. Въпреки че дори когато ѝ беше обяснено, тя не пожела да признае, че е сгрешила и да се извини, а продължи да ги упреква в кражба. Въпреки това синовете ми продължиха да наричат жената „госпожата“. Можеха да използват обидни, пренебрежителни, насмешливи обръщения и епитети по неин адрес. Да се опитат така да се почувстват малко по-добре, нали. Не. Те продължиха да се отнасят с уважение към нея. Стана ми добре от това.
А палачинките, както обикновено, бяха много вкусни.
Вижте още:
