Да отглеждаш дете на около 3-годишна възраст е като да посещаваш цирк с необезопасени номера: вдъхновяващо, впечатляващо, понякога смешно и често пъти спиращо дъха.
Можеш да станеш свидетел на невероятни линглистични упражнения, да участваш в театрални постановки с тръшкания и търкаляния и да бъдеш основният зрител на частна клоунска програма с отворен финал. В крайна сметка е гарантирано, че целият ти ден ще бъде плътно зает с бърборене, физическа активност, хленчения, игри и всевъзможни измислици.
Вниманието ти се изисква за всяка една сцена. Нормално – то е входният билет и ултимативната цел на този съвсем не безинтересен цирк.
Вижте още:
Двегодишното дете е като ходеща джунгла
Така че когато приятели ти пишат на лично или те питат по телефона „Какво правиш?“ и ти им отговориш: „А, нищо интересно, гледам детето“, си знаеш, че леко ги заблуждаваш. За приятелите вероятно да гледаш малко дете е нищо особено, но за теб е задъхващо целодневно упражнение по търпение, по съобразителност, по внимание, по грижа и емпатия.
А ето и моите три любими момента от ежедневния цирк с тригодишното:
Случвало се е отиването до яслата да е драматично и изпълнено с плач. Но по-често е съпроводено с вълнуващи преживявания, особено ако детето е здраво и се е наспало добре.
Имаме задачи за решаване: да облечем точно тези дрешки, а не другите, да сложим най-подходящите обувки и връхна дреха, да вземем или да не вземем патето, пласмасовия смартфон, чантата. Да си вържем косата или да я оставим да пада свободно пред очите. Да отидем до яслата с тротинетката или пеш. Изобщо ходенето до яслата е прекрасно олицетворение на радостта да си малък и да имаш малко задължения. А за родителя остава приятното чувство, че детето ще е на сигурно място през целия работен ден.
Вижте още:
Защо якото бачкане да гледаш дете не се признава
Яслата ми помага да изляза поне за малко от изтощителната роля на майка и отново да бъда себе си. Но има дни, в които с нетърпение очаквам да взема дъщеря си от детското заведение. Просто защото ми е липсвала.
Отивам и бързам, и нося някакви вкусни неща: банан, бисквитка, солети, нарязан плод. Детето ги очаква, защото в яслата съвсем не преяждат, а и вече е нещо като традиция.
След това измисляме какво да правим: на коя детска площадка да отидем, дали да не се повозим с тролея или трамвая някъде до центъра, дали да не се видим с други деца пред блока, или да отидем на батутите.
Приятно ми е да се занимавам с детето, когато виждам, че му е интересно. Затова рисуваме заедно (случва се и стените да го отнесат), строим автомобили с истинско лего за големи, четем книжки. Последното е любимо – не толкова на мен, колкото на нея. Избираме книжки с великолепни картинки, които тя може да гледа дълго и по които да си измисля истории.
Пътуването не се случва на ежедневна база, но обикновено е приятно по една проста причина: тя също го обича. Харесва й да гледа през прозореца на колата движещите се камиони, отминаващите сгради, строежи, хора, природни картини. Понякога заспива. Ако пътят е дълъг се отегчава и нищо не може повече да я задържи в столчето. Тогава става по-трудно и обикновено спираме някъде.
Вижте още:
На почивка с малко дете не е почивка. Но пак, и пак го правим…
А ето и най-омразните ми моменти (защото има и такива, разбира се):
Наистина има моменти, в които ми иде да избягам. Или да я очистя. Не вярвам да има родител, който никога да не се е чувствал уплашен от собственото си желание да елиминира малкото крещящо същество. Представете си колко извън нерви излизаме…
А когато се буди нощем с кошмари и крещи „не, не, не“ дълги минути поред? Тогава мяташ съня си, докъдето си го добутал, събуждаш се рязко и се чудиш „аз ли нещо имам вина като родител?“. Често си кисел, много кисел и казваш нещо на детето, за което после съжаляваш. А трябва да си мил. Нищо че не можеш да се наспиш, нищо че тя после ще е сърдита цял ден (има такива периоди с тригодишните), нищо, че освен да се занимаваш с нея, имаш още сто задачи…
Вече писахме за детското тръшкане. Около тригодишната възраст при някои деца то се усилва.
Мразя тези моменти, в които ми се налага да усещам все едно мразя детето си. Ненавиждам да е кисела, да ми посяга (така е видяла в яслата), мразя да е болна и да има кошмари. Всичко го отнасят родителите и търпението им е опънато до краен предел. И нищо не можеш да направиш!
Тя жизнерадостно не може да заспи, а аз съм легнала до нея, хванала съм я за ръчичка и не смея да се обърна дори настрани, защото тя се сърди. В резултат на висенето с лице към нея, вратът ми е схванат и ме боли. Но няма милост.
Лека-полека се унасям, а така не искам да заспивам – още е рано, а и може би ще има „часът на мама“ вечерта: време само за мен?!?!
Но, ето, започвам да заспивам… За да се стресна час по-късно от някакъв шум: тя си дърдори и изобщо дори не е затворила очи. Говори, подскача и току- вземе, че обяви как се е наспала и вече ще става. Откачам!…
Моментите, в които „не“ е най-често употребяваната дума могат обикновено са фрустриращи. „Не“-то на тодлъра е категорично, ултимативно и непризнаващо никакви убеждения. В нашето ежедневие има дни, в които дъщеря ми е практически неподчиняема и неуправляема. Усещането е все едно се возиш в самоуправляем автомобил, който е решил да си ходи където иска и тръгва по тротоарите.
Дете, което не желае да бъде контролирано, не може да бъде проконтролирано. Добрият и мъдър родител трябва да млъкне и да изчака. Но може ли да седи и да чака, когато неуправляемото дете се впусне да прави някаква невъобразима глупост: пресичане пред кола, бутане на друго дете, събличане на дрешки и обувки на публично място…
Но да не се оплакваме: можеше да бъде и много по-зле.
Интересно ми е кои са вашите най-любими моменти с децата? А най-омразните?
Вижте още:
Ужасяващата реалност на детското тръшкане
