Татковците много обичаме да имаме авторитет пред синовете си, да изглеждаме много силни и знаещи, да ги насочваме, да ни слушат и изпълняват.
Дали обаче извън „Отивай да си лягаш!“, „Ритни топката така!“, „Още си малък да пиеш и ти бира“ и други дребни забележки, успяваме целенасочено да им казваме и показваме наистина важните неща? Онези, които е добре след време да знаят и умеят, без значение дали тогава ще кажат: „На това ме научи баща ми“.
Ето 8 неща, които смятам, че е добре бащите да се опитаме да научим синовете си:
1. „Не знам всичко и не мога всичко“
Доста бащи смятат, че е тяхно задължение да изглеждат могъщи, всезнаещи и авторитетни пред децата си, особено ако те са момчета. Колкото и да се правим на такива обаче, най-късно в пубертета синовете ни ще ни разкрият. А е здравословно за тях самите от малки да знаят, но и да видят, че никой човек не знае и не може всичко. И не е нужно да изискваш от себе си невъзможни неща и да се стремиш да отговориш и на нереалистичните очаквания към себе си. Спокойно, синовете ни няма да ни помислят за неудачници, ако от време на време им казваме: „Не знам“ и „Това не го мога“.
2. Конфликтите е добре да се решават с говорене
Момченцата се сборичкват, посдърпват, а и си разменят по някое ритниче или юмруче. Те имат нужда да минат и през това и не бива да сме крайни в заплахите и наказанията. Но е добре да им обясним, че най-хубаво е да се разговаря и конфликтът да се реши цивилизовано с думи. Че мускулите са да защитаваме, да носим тежко дори, но не не и да нараняваме. Разбира се, ако децата ни видят да скачаме на бой например на други шофьори по пътя, няма да сме убедителни.
3. „Извинявай!“
За повечето мъже това е може би най-трудната за казване ясно на глас сред всички учтиви думички. Едва ли не е израз на слабост, едва ли не така се излагаш. А ако „до смърт“ не си признаваш своя грешка, тя изчезва. Може да се използват „Оп“, „Без да искам“ или просто някакво оправдание, но не и „Извинявай!“. Още по-важно е да я казваме на синовете си, когато сме сгрешили спрямо тях. Това, че децата са малки хора, не означава, че имаме право да се държим като към незаслужили извинения. Следващият етап е още по-сложното, за по-големи грешки: „Прости ми!“.
4. ОК е да се плаче
„Недей да плачеш, ти си мъж!“ е доста голяма глупост. Когато момченцата паднат например, често им казваме да не плачат и че няма нищо. Има нещо – боли ги. Кажете го. Случвало ли ви се е да се разплачете пред синовете си? На мен – да. Е, да ви кажа – оказа се, че нищо страшно не стана. Нито авторитетът ми се срина, нито нищо. Задушените емоции не са превърнали никого в по-голям мъж.
5. Най-важен е характерът
Това е тема, която може би е добре да се обсъжда по-сериозно, когато момчетата са по-големи. Но не е зле да се започне от по-рано. Както знаете, животът е такъв, че парите (които сякаш, ако ги имаш достатъчно, си и успешен, и умен, и свестен) както може да идват и да се трупат, така може и да изчезнат. Те не определят един човек какъв е. Най-важен е характерът. Това, което си, без притежанията ти, без значение как изглеждаш, без влиятелните приятели. Характерът си остава винаги с теб. И той те определя какъв човек си.
6. Джентълменство
Да, въпреки всичко, което се променя около половете в днешно време. Надявам се, че в България сме още далеч от това да бъде осъден мъж, че е задържал отворена вратата на жена. Пък и джентълментството далеч не е само това. В него има и великодушие, и благородство. И умение да можеш да подминаваш и прощаваш на жените онези типично женски неща, защото те може би ги правят от несигурност.
7. Ние, мъжете, действаме
Когато каката види паяк, тя пищи. Синът ми я имитираше и също пищеше. Ето един примерен повод, макар и покрай такава дреболия, да се поговори по темата. Че мъжете трябва да способни да действат, дори и да ги е страх. Знаете онази мъдрост – храбър е не който изпитва страх, а който, въпреки страха си, действа. И отива до паяка, взима го и го изхвърля през прозореца.
8. Харесвам те такъв, какъвто си
Би трябвало вече да живеем във времена, в които не е срамно или слабохарактерно бащите да казваме на децата си всеки ден „Обичам те!“. И е прекрасно да го чуват. Другото много важно е да знаят и че ги харесваме като хора. Такива, каквито са. С всичките им особености. Че ги приемаме – а това е доста по-трудно от това да ги обичаме. Често се оправдаваме, че искаме да ги възпитаме, че искаме да станат хора, че ги критикуваме, защото искаме да са по-добри във всичко – все за тяхно добро, нали. Добре е да внимаваме – на децата им е трудно да схванат как така може да ги обичаме, ако не ги харесваме. А щом ги критикуваме – значи не ги харесваме. Това е тяхната простичка логика. Да не я забравяме.
