Понякога всичко, което спасява пренатоварения ни и изпълнен с бушуващи хормони свят от разпад, е изрядната прическа
В началото на века се появи една култова песен, която се отпечата в детското ми съзнание:
"Гледай косата ми,
колко цвята смени,
забеляза ли - нещо става!
Ако жена реши да избяга -
първо косата й го издава!"
(Нели Петкова "Цветовете")
В песента се пее за жена, охладняла към своя любим, който обаче остава сляп за това, въпреки че тя е сменила вече доста цветове с лек намек, че след цветовете се сменят и мъжете.
Преди години в една нещастна връзка именно така взех решението да си направя бретон - нещо, което отлагах от първи клас (20 години), защото по множество причини беше ясно, че няма да ми отива.
Нямах смелост обаче да напусна връзката, която също не ми отиваше, и затова косата ми го отнесе.
Това беше първият за мен знак, че вече не съм онова момиче и съм готова на промяна и най-вече, че съм готова за последствията от тази промяна.
Има твърде много шеги за това колко жените се притесняват за косата си и колко много се грижат за нея.
За това има добра причина - открай време косата е символ, силен символ на женственост и памет.
Вече за никого не е тайна, че косата съхранява спомени, както и вещите. Така че един от начините да се "освободим" от миналото е да отрежем косата си и да започнем "на чисто".
Косата обаче се променя не само когато сме готови за раздяла. Тя се променя всеки път, когато сме готови да заявим себе си - ясно и категорично, става по-къса, по-ярка, по-цветна в синхрон с вътрешния ни свят.
Неслучайно фризьорите са не само магьосници, но и лични терапевти много по-често от психолозите.
Във фризьорския салон сълзите идват по-бързо и по-искрено от много терапевтични кабинети, защото когато се видиш офърфана като зелка чувството, че светът ей сега ще свърши те обзема с шеметна скорост.
Казват, че потенциалът ни да растем като хора е правопропорционален на способността ни да приемаме истината за себе си.
Да видиш обаче объркания си вътрешен свят, накъдрен на некадърно подстриганите ти пластове или разбитото си сърце в криво отрязания си бретон - боли.
Боли и се приема трудно.
Като жени можем да си признаем, че понякога всичко, което спасява пренатоварения ни и изпълнен с бушуващи хормони свят от разпад, е изрядната прическа.
Затова фанатично изправяме, къдрим, стилизираме косата си, а когато можем да си го позволим - ходим до салона няколко пъти месечно. Това е терапия - отвън навътре.
Някак си, ако можем да се убедим, че всичко е наред и изглеждаме достатъчно добре, и всичко останало ще се нареди.
Това е малко като оправянето на леглото сутрин - малка стъпка, но предпазва живота ти от пълен разпад.
Именно затова преди смъртта си световноизвестният моден дизайнер Карл Лагерфелд беше заявил, че:
"Анцугът е символ на поражение. Изгубил си контрол над живота си и затова си си купил анцуг."
Намирам нещо безкрайно вярно в това твърдение, въпреки че не е на 100% и във всички ситуации.
За мен, като извадена от клише източноевропейка, единствените случаи, в който е приемливо да носиш анцуг или клин са, когато спортуваш или шофираш. Във всички останали, ще се съглася, че е знак на поражение.
Дори да не ми е приятно да призная пред себе си, че съм се предала, вътрешно си знам и това е окей.
Окей е понякога да загубиш контрол над живота си.
Окей е да боядисаш косата си лилава преди да си на 70 години.
Всичко, което те кара да се чувстваш по-добре и да се справиш с нещата, през които преминаваш, стига да е в рамките на закона, е окей.
Неслучайно преди години темата на приемния изпит за факултета по журналистика към Софийския университет беше "Косата ми лилава" и това влезе в новините и предизвика фурор.
Но това е тема, която провокира, която те кара да мислиш, да задаваш въпроси и да намираш добри, качествени, обосновани отговори, просто защото е нещо, което е толкова извън нормата, което разчупва познатия и приет модел на 2-3 основни цвята, в които се очаква да е косата ти.
До такава степен, че дори бялото, което е напълно естествено, ни шокира.
Този текст е тук да ви напомни, че не само ви е позволено да бъдете себе си и да правите каквото искате с косата си, а това е и ваше изконно право.
Крайно време е да бъдем по-мили към себе си, по-отзивчиви и по-разбиращи и, дори когато не харесваме какво виждаме в огледалото, да си позволим да се усмихнем, знаейки че и това ще отмине, че е временно.
