Психологът Милена Ташкова: „Детските играчки трябва да развиват умения у децата“

| от Цветелина Вътева |

Милена Ташкова е психотерапевт с над 20-годишен опит. Занимава се с групова и индивидуална психотерапия и е създател на проекта „Живот на килограм“, който е стигнал до финала в #Промяната – най-голямата социално отговорна инициатива на Нова броудкастинг груп в партньорство с фондация Reach for Change Bulgaria.

Освен това, се оказва крайно увлекателен събеседник с изразена харизма, завидна ерудиция и готовност да отговаря на всички наши умни и далеч не умни въпроси. Говорим с нея за децата, за играчките и за родителите. За домашните любимци, майките, кърменето и доверието, което трябва да пазим у детето.

– Как трябва родителите да следят дали детето им се развива добре?

В различните възрасти е различно. Едно е ако налице има проблем от аутистичния спектър, съвсем друго – ако говорим за интелектуален проблем. Забелязват се в различно време.

Най-важното, което трябва да правят родителите, е да обръщат внимание на общуването, което осъществява детето. На пет, шест месеца, то вече започва да прави контакт с родителите – да се усмихва, да следи майката и бащата с поглед. Добре е родителите да следят как си играе детето, дали участва в играта с играчките, които има.

Разбира се, играчките са различни според възрастта.

За най-малките те са свързани с различна текстура на пипане, тъй като това развива сетивата. После идва ред на играчките, в които детето може да пълни, да взима, да поставя – функционални играчки, които развиват координацията и фината моторика.

Играчките като камиончета например, които децата бутат, от своя страна развиват грубата моторика. Важно е дали детето се включва в играта. Ако то през цялото време седи и гледа как се върти пералнята, без да проявява никакъв интерес към играчките, а в по-късна възраст и към другите деца, това евентуално може да е индикация за проблем.

Друго нещо, което считам за много важно, е родителите да обръщат внимание какво им казват учителите – първо в детската градина, после и в училище. Това са хора със сериозен опит, които имат поглед върху много деца и са наясно с груповата норма. Родителите и учителите са от един отбор: общата им цел е грижата за децата. Това не бива да се забравя.

– Има ли понятие като „прекалено много играчки“? Може ли прекаленото изобилие да има вредно влияние върху децата?

Основната характеристика, която трябва да притежава една детска играчка е да бъде смислена, да развива умение у детето.
Но не по-малко важно е родителите да покажат на децата, че играчките, вещите ни костват нещо, не сме ги получили даром. Разбира се, не става дума да обясняваме на детето кое колко струва, но е добре да отправим послание, че вещите струват нещо. Прекаленото изобилие от играчки пречи на децата да им се насладят.

– А има ли „лоши“ играчки?

Може би при малките деца не е добре да се прекалява с играчките-оръжия. Ако подарите на двегодишно пистолет, който светка или издава звуци, то ще се занимава с него, но не защото е пистолет, а защото светка и издава звуци.
В този смисъл в тази възраст е по-добре да разчитаме на друг тип играчки. Но в предучилищна възраст вече, играчките-мечове и пистолети могат да бъдат полезни, когато децата влизат в ролеви игри. В тези игри те се справят със страшните и трудни ситуации, в които се сблъскват в реалността, през фантазията.

– Както правят децата с четенето на страшни приказки?

Точно така. Напоследък някои родители се опитват да наложат свои правила, според които децата им не бива да четат страшни приказки. Това е грешка, тъй като през тези приказки децата се справят със страшните неща във фантазията си.
През приказките те могат да убият лошия крал, чудовището…Ако трябва да влезем и по-навътре, предучилищната възраст е тази, в която детето трябва да излезе от едиповата ситуация. То трябва символично да убие майка си – и може да го направи именно през приказките.

– Къде е мястото на бащата в живота на едно бебе?

Бащата би трябвало да получи своето място още съвсем в началото. Докъм тримесечна възраст на бебето. Ако майката е в диада с детето си, той трябва да се пребори за своето място до детето си.

– В тази връзка може ли да коментирате модата на дългото кърмене? Докато детето не навърши две, три…четири години?

Смятам, че това е сериозен проблем на майката. Кърменето след като детето е навършило една година, не е необходимост на детето, а трудността на майката да се отдели от него. След като навърши една, то трябва да се справя с много важни психични задачи.
Подобен е казусът и с децата, които до късно спят при родителите си или още по-лошо: спят при единия родител, докато другият спи в друга стая. Какво послание отправяме към детето за идеята на семейството в такъв случай? Ако имаме здравословни отношения с партньора, няма да имаме нужда да държим детето близо до нас непрекъснато. Много е лошо, когато компенсираме собствените си дефицити през децата.

– Как се създава доверие у децата?

Едва ли има някаква формула. Доверието на децата към родителите е изначално. Единствената безусловна любов е тази на малкото дете към родителите му. Ние колкото и да обичаме децата си, понякога не ги харесваме, защото са направили едно, второ или трето…Докато малките деца, дори когато им се караме, те пак вдигат ръце към нас и искат да ги гушнем. В този смисъл доверието е заложено в тях. Но не е добре да го губим. Обикновено дали сме успели да го съхраним става ясно, когато детето премине в тийнейджърската възраст. И ако нишката на доверие е съхранена, можем да продължим нататък: към отношенията между родител и дете като зрял човек към зрял човек.

– Напоследък много се говори за агресията при децата. Какво ще кажете по тази тема, можем ли да преценим дали детето е агресивно по някакъв обективен фактор, например отношението към домашния любимец?

Децата по принцип се радват на домашните любимци малко по-грубо, но е важно като родители да забележим дали заниманието с животното е извикано от радост и превъзбуда. Съвсем различно е ако детето се опитва да тормози и да изтезава кучето или котката.

Децата неслучайно стават агресивни. Обикновено са свидетели на такива семейни модели, а при по-големите деца огромно влияние имат и филмите, телевизията. В момента наблюдаваме една вълна при деца, които са пети, шести клас и гледат много филми на ужасите.

Те се страхуват, но продължават да гледат страшните сцени, защото след това обменят информация със съучениците си кой какво е гледал. Така гледането на хоръри се превръща в самоизтезание, което се преживява като проява на смелост и необходимост да си в крак с другите.

– Какво е значението на думата „не“ във възпитанието на едно дете?

За децата е изключително важно да имат граница. Ако родителите не им поставят граница, те ще я търсят и ще я преминават, докато не я намерят.

Ще дам пример с едно дете, което по време на конфликт с майката изхвърля телефона й през прозореца, живеят на първия етаж. Тя решила да постъпи позитивно към детето и го успокоила, казала му, че е много добър, прибрала си телефона и веднага след това детето го хвърлило пак.

В този смисъл „Не“-то има голямо значение. Условието е то да бъде мотивирано.

– Какво може да причини разклащане на психичното здраве у децата?

Травматични събития в семейството, недобри взаимоотношения между родителите. И още нещо от голямо значение: за децата е много страшно, когато утре не е като днес. Те имат нужда от устойчивост – да имат едно място, една стая, едно креватче. Промените не са лесни за тях, затова възрастните следва да им осигурят устойчив начин на живот.

– Разкажи ни повече за участието ти „Живот на килограм“. Не е лесно да стигнеш до финала на „Промяната“. С какво вашият проект спечели журито?

Проектът има за цел превенция на хранителните разстройства при ученици от 5-ти до 12-ти клас. Влизаме в училищата с три основни теми: кои са темите отвън, които могат да доведат до хранително разстройство (модели на подражание, роля на медиите), кои са вътрешните конфликти, които могат да отключат такъв проблем и какво реално представлява хранителното разстройство. Темите са поднесени интеракционно, децата влизат в различни роли, мислят от името на героите. Не им показваме драматични картинки и не ги плашим, тъй като по този начин те усещат проблема някъде много далеч от себе си.