Може би най-неопровержимото доказателство, че тъгата идва от самите нас, се корени във факта, че обикновено, даже почти винаги, скърбим за различни теми или хора на фона на една и съща музика.
Външните обстоятелства идват в ролята на катализатори на онези меланхолия и печал, които спят в нас като отговор на досегашните ни травми и просто изчакват своя следващ час, своя следващ повод.
Няма универсален правилен механизъм за справяне – някои мълчат упорито, други не млъкват и за миг; някои гладуват, други преяждат; някои прекарват дни в леглото, втренчени в тавана, други се претрупват със задачи.
И не всички механизми за справяне са здравословни. Един хранителен терапевт някога ме научи, че не бива да се виним за нездравословните. В моментите, когато ги проявяваме, е приоритетно да се справим със ситуацията, която ни е афектирала, каквато и да е тя. И да оцелеем. Но справянето със собствената ни тъга е огромно предизвикателство, което посрещаме с променлив успех.
А какво остава за тъгата на другите? Тя също извира от техните собствени дълбини, а ние не познаваме всички техни кътчета. Дори най-близките хора познаваме толкова, колкото са ни позволили. Виждаме ги в светлината, до която са ни допуснали. Неизказаното опитваме да отгатнем и понякога отгатваме много погрешно.
Когато се стараем да помагаме на близък да се справи с тъгата и болката си, сме неминуемо обременени от собствените си представи за него и собствените си желания за и към него. И грешим като например подхранваме амбиция у някого, който вместо това има нужда да чуе „спри, почини си, не се престаравай, всичко е наред“ – защото сами проектираме желанието си за успехи и гордост върху съответния човек.
Макар че опитайте това: мълчете повече, отколкото да говорите. Присъствайте дискретно. Не прекалявайте с въпросите. Съвети давайте, само ако са ви изрично поискани, и дори тогава силно ограничете този си порив.
Може да няма универсален механизъм за справяне, но има универсални механизми за несправяне.
С тях повече ще нараните, отколкото да помогнете, така че ги избягвайте с цената на всичко. Особено…
Тъжният човек има нужда да му бъде позволено да изпитва емоцията си и да бъде приет заедно с нея. Не са му необходими вицове, смешки, миймове и шеги; не му трябват никакви призиви, заповеди, покани и изисквания към това да смени настроението си, за да стане отново социално удобен, независимо колко благовидно са облечени тези изисквания.
Когато страдаш, императивът да си усмихнат, ведър, вежлив и обществено очарователен, е може би най-изморителното, което може да ти се случи. Дори и компютърът невинаги успява да се рестартира до последната работеща конфигурация по волята на собственика си. Нека не го очакваме от човека.
Най-хубавото, което може да се случи на тъжните хора, е да бъдат приети и обичани с тъгата си.
Малкият брат на „усмихни се“, който допълва, че тъгуващият явно е и глупав или разглезен, за да страда точно за това, което очевидно не е достатъчен повод за страдане според събеседника му.
И всичко това е прекрасно, само че не променя факта, че котката ти е умряла, че не можеш да забременееш, че са те уволнили, или че изпитваш постоянен стрес и бърнаут, които ти докарват паник атаки денем и безсъние нощем.
Ако човек се чувства зле заради конкретен проблем, това не означава, че не оценява хубавите неща в живота си. И впрочем ако отидеш в спешното с изгаряния трета степен по гърба, никой не ти казва: „Е-е, стомахът ти е здрав, нямаш проблеми с простатата, имаш два здрави крака“.
Признавам, че това е една изкусителна идея. Все пак кой иска да разсъждава над болки, предизвикателства и проблеми, когато може да изгледа любимия си сериал или да вилнее по барове и да се разсейва с всевъзможни странични разговори.
Само че проблемите не си отиват сами. И рано или късно съзнанието трябва да ги обработи – по-добре е това да се случи, преди да са дали метастази в други аспекти на живота ни, самите те да са нараснали и всичко да е станало още още по-невъзможно за разрешаване. И преди да сме си изградили лош навик да запълваме със сериали, барове или други дори по-деструктивни занимания празнотите си.
Много мило е близък човек да има такова желание, когато някой се чувства зле. И самият факт, че го има, е ободряващ и някак сам по себе си достатъчен. Стига да не се приведе в активно действие, защото би било подлудяващо да не останеш насаме с мислите си дори и за секунда. Всъщност по този начин отново единствено ще се отлага до последно моментът, когато, искаш, не искаш, трябва да седнеш и да си разрешиш дилемите и вътрешните конфликти. И е по-добре в такава ситуация човек да не е преуморен от прекалено много насилено общуване.
Всъщност, ако не знаете какво да посъветвате някой тъжен човек, просто го уверете, че сте до него и сте наблизо, и го посъветвайте именно да си остане малко насаме и да се наспи. Ако трябва, настоявайте.
Не знам дали утрото е по-мъдро от вечерта, но поне е малко по-ведро. И всичко, което се случва с човек, изглежда далеч по-малко апокалиптично, когато е отпочинал качествено.
Лично за мен, най-хубавото и най-подходящото, което мой близък някога е правил, когато съм била много тъжна заради научаването на много лоша новина, беше ми се обади по телефона и да ми почете книга, за да заспя. Без въпроси, без съвети, без мантри от мотивационната литература, без изисквания и норми за настроение. Без „усмихни се“.
А тогава накрая все пак се усмихнах.
Вижте още:
