Януари е месец за разкаяние. Колко много сме изяли по празниците, на какво сме заприличали, как ей сега ще се сложим на една зверска ограничителна диета, ще махнем от раз сладкото, и тестото, и яденето след четири следобед, и 80% от количеството на поглъщаната храна. Да не говорим, че и февруари наближава, а с него и популярният от години насам „житен режим“. Тези дни пред погледа ми се завъртя и една шеговита снимка с буркан течен шоколад, наподобяващ популярен на пазара бранд (съдържащ предимно палмово масло, захар и оцветители), с надпис Debella вместо истинското име на известната марка, което се римува с майтапчето. Това ме накара да се замисля.
Когато става дума за външния ни вид – не само този на жените, но все пак повече той – говорим и действаме с огромна доза срам, вина, принуда, комплекси, наказване на себе си и противоестествено поведение. „Трай, бабо, за хубост“ е една пророческа пословица, която с годините и по-конкретно с развитието на маркетинга се видоизменя и в „плащай, бабо, за хубост“ и „страдай, бабо, за хубост“. В името на красотата си причиняваме редица мазохистични действия, а често и садистични, предвид колко разпространено е животните да бъдат убивани и експлоатирани, а хората да работят при нехуманни условия и крайно зле възнаграден труд в името на създаването на един околоочен крем, един уханен лосион, една 101-ва излишна дреха от серията на някоя световноизвестна „звезда“, която иначе в собствения си Twitter и TikTok се самобрандира като социално ангажирана. Всичко това благодарение на индустрията, която ще се погрижи да създаде козметика, която да тушира уморения ти вид, но не и условия как да си по-малко уморен/а.
„Долнище на анцуг – това е признак за поражение. Ако вече сте си купили, това е знак, че сте загубили контрол над живота си“, твърдеше покойният Карл Лагерфелд. А бившата българска рап знаменитост Мишо Шамара в интервю преди малко повече от 10 години беше заявил с искрена почуда, че не може да повярва, че на света все още съществуват жени, които не си махат космите от ръцете. Нормално – физически покойният не търсеше да брандира себе си като дизайнер на спортни стоки, а онзи с покойната кариера правеше музика за момичета с комплекси и за момчета с комплекси, които обичат да допринасят за тези на момичетата.
Запомнила съм и двете изказвания, тъй като са ме впечатлили с абсурда си. Долнище на анцуг – това е признак, че е неделя и искаш да ти е комфортно в парка, докато тичаш след кучето или играеш федербал с детето си. Не е задължително да е последното – може и да си седнал в наргиле бар в компания, да се щракате за Instagram с компанията и този анцуг да ти е официалният, но коя съм аз, и в какво свое качество модната легенда Лагерфелд, имаме правото да те караме да се срамуваш от себе си, задето така ти харесва и ти е удобно така.
Колкото до космите по ръцете, щом прочетох мъдрите слова на авторитета Мишо, закратко разсъдих дали трябва да се засрамя от себе си и да променя навиците си за епилация, и дори тогава, на 19-20, все още изключително повлияна от огромно количество медийна и попкултурна помия, изповръщана директно в съзнанието ми, реших, че отговорът все пак е „не“.
Красостата – онази от рекламите, кориците, филтрите в социалните медии – представлява маркетинг, който залага изключително на срама, неувереността и страховете на хората по отношение на собствения им външен вид.
Напълно умишлено ги залага, подклажда, подхранва, и в крайна сметка култивира.
Нима ще подменяш гардероба си всеки сезон, ако модата няма нов модерен цвят тази есен? Ако не се води, че не може да облечеш два пъти едни и същи официална рокля или официален костюм на празнично събитие? Ако не е широко прието, че всеки повод изисква специфично облекло, а поводът никога не е… ти самият и собствените ти представи за стил и за хубаво?
Нима ще отидеш при естетичен хирург, за да превърнеш устните си в неразличимо подобие на лабия, ако години наред не си чела системно „10 начина как да прикрием тънките устни“, „Вижте новите устни на *добавете тук име на звезда еднодневка*“, класации на идеални лица с плътни устни, и др. подобни? Или не си гледала кино, музикални видеа, влогове, ако щеш и порнография, които упорито, тенденциозно, и непоклатимо залагат на един и същи перманентен „идеал“.
Нима ще си инсталираш още и още приложения, още и още филтри, ако приложенията и филтрите вече не са те убедили, че красивото лице изглежда така, сякаш няма текстура?
Нима няма да бъдат изгубени суми, завършващи с много нули, ако повечето от нас заедно не участвахме в механизъм на взаимен контрол чрез засрамване, в който, без да съзнаваме непрекъснато си напомняме едни на други какъв ужас, каква грозотия, какво престъпление е… да изглеждаш на възрастта си, да имаш бръчка, да имаш целулит, стрия, да изглеждаш уморен или болен, когато си… уау!… уморен и болен; да имаш бял косъм в косата, да имаш какъвто и да било косъм някъде другаде, да имаш пъпка някъде, да си твърде нисък, твърде висок, твърде пълен, твърде слаб, твърде себе си… а това „твърде“ винаги поставя едни много тесни допустими множества, в които възможността за отклонение от „идеалния стандарт“ е по-ниска дори от стохастичната грешка.
Отговорът на маркетинга е винаги един и същ – ти си недостатъчен. Трябва да промениш това и това в себе си. След това пак ще си недостатъчен.
Като ученичка и в ранното си студентство дълго време опитвах да се „вписвам“ в идеалите за красота и да живея според тях – като повечето млади хора, които искат да бъдат приети, харесвани, привлекателни, желани. Казвам повечето, защото има немалко примери за хора, които са много по-осъзнати и още от деца притежават асертивност и реална самооценка, а ние, обикновените хорица, можем само да се чудим дали това идва от домашното им възпитание, от средата, в която са попаднали от малки, или от някакви вродени характерологични особености.
Подлагах се на кошмарни диети, после често наваксвах със саморазрушително и себеотрицателно преяждане, преди да започна следващата диета, спортувах ходене на тънък ток върху лед, не отивах на плаж, ако имам и най-бегли съмнения, че някъде по мен има и само едно косъмче. Носех къси поли и деколтета, с които се стремях едновременно да бъда сексуален обект и да не ме заклеймят като твърде консервативна, твърде скучна, „зубърка“, твърде дебела или слаба за това облекло; но и да не съм твърде разголена, за да не се окаже, че съм „лесна“, „просеща си“, „твърде достъпна“…
Не ме влечаха маникюрите и педикюрите, нито козметичните процедури, нито шопингът, нито гримът, нито десетстепенната рутина за грижа за кожата, но се опитвах преко сили да участвам в социалния наратив. С цената на самочувствието си, на комофорта си, на някои неприятни случки, които си причиних именно с опитите си да бъда каквато се очаква.
Цената на красотата е нещо, което заплащаме не само с парите си и с екплоатацията на животни, ресурси и човешки труд.
Наред с всичко изброено, тя струва също и времето ни, душевната ни хармония, психическото ни здраве, понякога и човещината ни и хубавото ни отношение към себе си и към хората около нас.
С времето все повече започна да ми прави впечатление колко често хората около мен се оправдават, когато се хранят или заради това, че са се хранили. Като защитен механизъм правят шегички за самите себе си; оправдават се в ситуации, в които никой не ги е питал; обещават как ще изгорят калориите от поръчаната пица, докато с видима с просто око вина я ядат.
Или, възприели за чиста монета всички популярни нормативни послания, обиждат и нараняват своите близки, правейки го с най-добри намерения – „трябва да свалиш/качиш някой и друг килограм“; „стопил/а си се“, „ще се свършиш“, „тая дреха така добре би стояла на някой по-слаб“, „няма ли да се обръснеш“; „време ти е да си оскубеш веждите“, „махни си мустака“, „болен ли си, изглеждаш уморен“, „правиш ли нещо против косопада“, „време ти е вече за нощен крем“; „само това ли ще ядеш“; „няма ли да ти дойде вповечко – първо, второ и трето“; „предполагам, че ще се преоблечеш и няма да излизаш в този вид?“, „как ще я каниш на среща, тя е по-висока от тебе“, „ау, не си мръднала, а виж тя колко грозно е остаряла“; „внимавай да си ги запазиш тези килограми, да не вземеш да качиш пак, сега си много добре“ „ти имаш по-хубав нос, а брат ти – по-хубави устни“; „много си гола, хората ще го възприемат погрешно“.
Пластове срам, нехаресване, унижение, стереотипи, сочене с пръст и индивидуална болка стоят зад всички тези примерно изброени и иначе добронамерени (пътят към Ада е осеян с добри намерения!) думи. Имам спомен да съм чувала или казвала някои от тях, преди да започна тенденциозно и умишлено да се старая да ги държа далеч от съзнанието и от речта си.
Преди няколко месеца за последно се фрапирах от подобна случка, когато станах свидетел как момче доброволец от организирането на Прайда сипва редове наред хули и клишета по повод стриите и факта, че жена фармацевт е посъветвала майка на тийнейджърка да я насочи към това да приема и харесва себе си, отколкото към това превантивно да ползва козметика против евентуална поява на стрии. Учудих се как човек, който е представител на традиционно хулена, стереотипизирана и маргинализирана общност, проявява склонност на свой ред да засрамва и потиска други хора по общ признак. Досущ като училищното хулиганство, когато битото и слабо дете опитва да се докаже, биейки по-слабото от него. Верижна реакция на потисничество.
Днес се грижа за себе си и за външния си вид по-добре отвсякога и тази грижа включва игнорирането на мнения като това на момчето от Прайда, и умишленото старание аз да държа подобни свои мнения за себе си.
Спя, когато ми се спи. Хапвам, когато ми се хапва. Будя се сутрин и подбирам облеклото си според това какво е настроението ми в този ден – дали ми е цветно, дали ми е дръзко, или уютно, или секси, или искащо комфорт. Гримирам се рядко, ако ми се гримира. Усмихвам се винаги, когато ми се усмихва. Не е изключено да отида на среща, обута с най-ужасните си оранжеви кюлоти. Обичам да обличам използвани дрехи.
Когато искам да съм с клин, съм с клин, за ужас на Карл Лагерфелд, ако ме вижда от небесните селения. Не си махам космите от ръцете за ужас на Мишо Шамара, ако ме мярне в страничното огледало на ТИР-а.
Спортувам каквото ми се спортува, а не от каквото тази година се води, че се „извайва“ „перфектна“ фигура. Слушам тялото си и му давам движенията, които са му нужни. Прекарвам повече време на въздух, отколкото в залите. Пия вода и чай непрекъснато.
Знам, че бих могла да правя за външния вид и за здравето си много повече, отколкото правя, но се стремя и да не си вменявам разяждащо чувство за вина – просто приемам пропуските си като хубави идеи какво да правя за в бъдеще.
Прекарвам време сред хора, които мислят като мен по тези въпроси. (Тези хора се разпознават по това, че се смеят с глас, когато им е смешно, вместо да се стараят да си глътнат бузите, или да си обърнат към мен хубавия профил.)
Даже имам два-три крема и лосиона – такива, каквито сама усещам да са ми нужни и за които съм проверила обстойно дали и как се произвеждат и има ли експлоатация намесена в съществуването им.
Не знам колко точно тежа – знам кога се чувствам комфортно в дрехите си и кога не, ръководя се по това.
Нося кецове на единайсет години. Нося къси панталони. Нося плетени чорапи. Нося настроението си.
Когато погледна в огледалото, виждам себе си, а не неуверената хиперсексуализирана изкуствена кукла, която се бори с нокти (изкуствени) и зъби (избелени) за обществено внимание. И се чувствам красива, жизнена, секси и уникална. Вниманието, което получавам, все по-често е вниманието, което ми харесва да получа. (Вниманието, което не ми харесва да получавам, е на фитнес, на барбър шоп и на наргиле бар – и в това все така няма нищо лошо, ако това е, което наистина иска.)
Ще завърша с послание, което прочетох преди няколко дни. Пореден цитат от Карл Лагерфелд. Започва да ми става съвестно, че му вдигам костите, но и не вярвам в онази максима „или хубаво, или нищо“.
„Никога не съм упреквал жените, които искат да живеят красиво. И не разбирам мъже, които хленчат, че на жените са им необходими само пари, а самите те се заглеждат в красива жена, с красиво облекло, с прекрасна коса, от която мирише на скъп парфюм. Казват, че красотата иска жертви. Не, красотата иска пари.“ Сигурно и аз щях да мисля така, ако продавах мода, или щях да продавам мода, ако мислех така.
Красотата не изисква нито скъп парфюм, нито пари, нито някой, който да ти ги дава, или да търси тяхното получаване. Изисква на първо място да се чувстваш комфортно вътре в себе си. И да имаш поведение, с което на другите да им е хубаво да се намират покрай теб.
Иначе, да, хората, които искат да живеят красиво, не са за упрекване. Тук с Карл имаме консенсус.
Вижте още:
