След години борба със злоядство и анорексична визия, най-после чудото се случи и аз надебелях. Усещането, че храната в чинията ми е повече от тон и изяждането й е толкова възможно, колкото и да преплувам Тихия океан, плавно отлетя от чекмеджето със спомените ми и на негово място израсна друго усещане, а именно, че храната в чинията ми е с количество за югоизточноазиатска домашна мишка, докато аз обитавам тялото на средно голяма белуга.
Досущ като децата от Нарния открехнах вратичката на гардероба и пред очите ми се разкри цял нов свят. Светът на съществуващите гърди, светът на забранената храна, на агресивните съблекални, чиито огледала те следят като зли очи и вместо хубавото ти бившо тяло отразяват извивки на тюлен. Прохождах в тези нови, неуютни земи с вещината на новородено жирафче и фигурата на неговата бременна майка. Откривах девствени територии по тялото си – нови гуши, пресни гънки, симпатични пластове корем.
Приемах новото си тяло стоически и с гордост го носех навсякъде, но след втората честитка на несъществуваща бременност, реших, че трябва да предприема мерки. Поръчах си тениска с надпис „Не съм бременна. Дебела съм“. Последва трета честитка, заедно с ново чувство на сгъване на някаква свивка вляво от корема при сядане. Реших да засиля мерките и си купих кантар, който всекидневно да отчита промените в теглото ми. Проклетият кантар всяка сутрин пулеше грозните си цифри под краката ми и след няма и седмица го намразих и го набутах в мазето, където, доколкото разбрах от детското си балканче и двете пластмасови шейни с марка БобСлей – се чувствал много добре.
Не мина много време и забелязах, че баба ми започна вместо две печени филийки, да ми прави по една. Стори ми се подозрително и поставих ребром въпроса на какво се дължи секването на грижите й по моето изхранване. Тя нежно ме нарече „пухчето на баба“, изкоментира, че съм прекрасна така, но е добре да се ограничавам малко, защото може приятелчето ми да спре да ме харесва така, а на Донка дъщерите са на по 40 години и си нямат мъже и знам ли това колко е страшно.
В главата ми изникнаха образите на страховитите стари моми на Далчев с телосложение на кашалоти и сълзи по издутите лица. След това се замислих, че дъщерите на Донка може да са кльощави като Круела Девил, но подобно на нея да обичат да носят палта от малки далматинчета и това да е причината да живеят в агония без мъже.
Все пак, образите на дебелите стари моми продължиха да ме преследват и се видях принудена да действам по “the old-fashioned way”. За да не се занимавам с диети от интернет и тинтири-минтири, действах радикално и отидох на диетолог. Той ме претегли на някакъв унизителен грамаден кантар, след което ми изписа хранителен режим за три месеца.
Спазвах го един месец и се отегчих до степен да предпочитам по-скоро сланините ми да бъдат наръфани от триглавия любимец на Хадес – Цербер, отколкото да хапна още веднъж нискокалорично сирене.
Следващият опит бе популярната 90-дневна диета със страхотни отзиви. Намерих по нещо вкусно за всеки ден от режима и цял месец спазвах неотклонно алгоритъма пържола – суши – торта – круши. След водния ден се чувствах като една 48-килограмова Алесандра Амброзио и точно когато мислех, че вече имам всички данни да кандидатствам за „ангел на Виктория“, рязко ми писна да спазвам режим.
Затова взех следващото решение – да не спазвам диета, а просто да се ограничавам от дебелеещи храни. Нищо ексцесивно – просто разумно хранене с качествени, диетични продукти. Трябва да призная, че тази тактика проработи за поне две седмици, докато в един момент не започнах да изпускам положението от контрол. Стоях в пицарията до офиса, избирайки от обедното меню и реших да си взема салата с киноа и маслини, когато внезапно някъде на два метра над мен се чу моя глас, магически усилен: „Едно парче пица с четири сирена, моля“. Този случай на паранормално раздвоение на мозък и глас беше началото на края на разумното, диетично хранене.
След цяла година лутане из пустинята на тъжния живот с паласки, установих, че депривацията* от вкусна храна води до алиенация* , маргинализация* и състояние на перманентен предменструален синдром.
Затова измислих пет правила, чието спазване може да не ви направи по-слаби, но със сигурност ще направи кожата ви по-уютна за душата ви. Ето ги и тях:
1. Не яжте геврек, ако може да изядете маруля.
2. Не яжте петифура, ако може да изядете ягода.
3. Не яжте тулумба, ако може да изядете морков.
4. Не яжте шкембе чорба, ако може да изядете спаначена супа.
5. И последно, но не и по важност…не пийте кока-кола, ако може да пиете чай от мента.
PS: Последен безплатен съвет от мен: не поливайте кавърмата си допълнително с олио и зехтин. Това ще ви спести поне два килограма.
И сияйте! Самата Кристина Агилера го е казала: „You are beautiful, no matter what they say“.
* депривация – сложна дума за „лишаване“
*алиенация – сложна дума за „отчуждаване“
*маргинализация – сложна дума за „отхвърляне посока ръба на обществото“
