Има едни хора, които си мислят, че живеем в епохата на толерантността. Аз пък смятам, че живеем в епохата на дискриминациите – ето, дори по този въпрос можем да се разделим на групи и да спорим, както за всеки един проблем, който наричаме с различни думи. Смятам, освен това, че дори нямаше да знаем, че живеем в епохата на дискриминацията, ако все повече хора не осъзнаваха, че се чувстват като застрашено малцинство по един или друг признак. А в крайна сметка съвременния вид демократично общество изисква (всъщност направо не може да съществува мирно без) равенство на различните групи хора – най-малкото пред закона.
Разбира се, абсолютна илюзия е да си представяме, че е възможен свят, в който пренебрежението към дадена група различни хора ще бъде изкоренено напълно. Утопично е да вярваме, че можем да живеем така, че да няма низвергнати и пренебрегвани хора на основа „раса, пол, вероизповедание“, каквото и да пише в Конституцията. Но дори и (хипотетично) хората да се научат да скриват отношението си на основа изброените различия – винаги може да се появи още нещо, по което да омаловажат другите.
В нашата страна и култура, най-честото омаловажаване на другия се случва по възрастов признак.
Действително в обществото ни има и предостатъчно хомофоби, расисти, сексисти, мачисти и всякаки други нетолерантни и дискриминиращи -исти. Но най-много сякаш са онези, които твърдо вярват, че „възрастта е порок“, без при това да се замислят, че тези предразсъдъци удрят директно върху тях самите. При това, забележете, „порок“ и повод за пренебрежение не е само напредналата възраст, а всяка една възраст.
Вижте как работи възрастовата дискриминация (т.нар. ейджизъм) в обърканата пост-комунистическа ценностна система:
Докато е малко дете – от шамари, до разглезване
Нека не се заблуждаваме от приказките за ценността на децата, които политиците ръсят около 1 юни. В България децата са явно дискриминирани. И най-вече защото далеч не са достатъчно защитени от насилие у дома и в училище. Не само това. Да сe сещате за някакво по-мило и по-специално отношение в обществото към родителите с деца или към учениците, които пресичат улиците, ходят по парковете или се наслаждават на ваканцията си? Пренебрежението към тях е повсеместно – децата са „твърде малки“ за каквото и да е – докато внезапно станат „твърде големи“ и се окаже, че не могат да се справят с елементарни свои нужди, не умеят да поемат отговорност, нито да се грижат достатъчно добре за себе си.
Дискриминацията започва от съвсем рано, още в семейството, дори с това, че под претекста за „сигурността“, на децата не им се делегира никаква отговорност, не им се разрешава никакво свободно придвижване (освен с колата под строгия надзор на мама и тати) и до много-много късна възраст отношението към тях е снизходително, както от страна на семейството, така и от страна на обществото. Може би и затова и средният „успех“ на държавата за грижата й за децата през 2020 година е едва 3.09 по шестобалната система, според неправителствения сектор.
Стане младеж – хубав, силен и… нищо не умее
Темите за ,младите хора“ на България също са любима дъвка за предизборно шумно дъвчене по студия и екрани. Но знаете ли какво? Всъщност да си „млад човек“ у нас е отвратително. Оказваш се абитуриент и става ясно, че не си научен на никаква самостоятелност. И рязко пред теб се отварят два избора: „навън“ или „тук“. Ако отидеш „навън“ все още имаш шанс да се научиш шоково (поради факта, че си сам в нова среда) на поемане на отговорност, да натрупаш работен или университетски опит – и да започнеш да се изграждаш като самостоятелна личност със собствено мнение. Останеш ли „тук“ – ще трябва да се сблъскаш с факта, че нямаш никакви пари, но и не умееш кой знае какво. Кой ще ти подаде ръка? Малко са компаниите у нас, които „инвестират в младите хора“. А и когато „инвестират“ кой им гарантира, че този млад човек, няма да отиде да продава знанията си „навън“?
„Ейджизмът“, насочен към младостта, пропагандира също, че 20-ина годишните задължително са „хубави, оптимистични“ и прочее… (Абстрахираме се от подигравателното и дискриминационно „млади и красиви“, с което бяха осмивани протестиращите през годините от страна на политическата клика). Реалността е, че младите хора по-често са по-скоро бедни, смачкани, без самочувствие, без перспективи (да благодарим на средното образование), с минимална грамотност, минимални знания и слаба обща култура. Борбата за тях тепърва започва. И докато се усетят вече са
превалили 30-те… угрижени, затънали в заеми и нещастни
Зрялата млада възраст не би трябвало да е жертва на „ейджизъм“, но се оказва, че и това не е така. Ако работите в IT-сектора например, възрастовата дискриминация започва да се усеща, когато с повече годинки стаж си поискате по-голяма заплата. Нищо чудно да предпочетат „по-млад кадър“, за да плащат по-малко. Същото важи за „ейджизма“ при жените – след 30 години изведнъж вече не сте „младо момиче“ и работодателите сериозно се замислят дали пък няма да ги прецакате нещо – я да вземете да забременеете, я да им свиете някой друг „курвенски“ номер. Започвате да забелязвате и как колегите ви от мъжки пол започват да кръжат все повече около 20-и няколко годишните „неопитни гълъбчета“, а към вас подхождат все по-предпазливо и с подозрение.
Изобщо през 30-те дискриминацията върви в две посоки: „прекалено много знаеш и можеш“, затова си потенциално опасен, или пък „вече влизаш в друга възрастова група…“, затова скоро ще те отпишем…
И така, когато стигнеш 40, вече „всичко е изгубено“
Неизвестно по каква летобройна система от по-миналия век, но в главите на много българи 40-те години са просто „край на всичко хубаво“. Оттам-нататък ви очаква само побеляване, напълняване, грозни прически, очила с диоптър, намаляване на сексуалните способности и като цяло – пълен Гомор. Кой каквото направил – направил. Ако досега не си станал известен на село – вече няма как да бъдеш. Ако не си направил семейство – забрави изобщо. Като цяло, в главата на средния българин, 40-те са си врата към остаряването и запускането. Не ни заблуждавайте с позитивни примери на западни звезди – след 40 е добре вече да се подготвяш за пенсиониране. Но ако по някаква случайност все още не си изтеглил кредит за къща в провинцията – вече е късно, да знаеш.
На 50 трябва да приличаш на чичко или леличка – иначе е неприлично
Забравете за онези хубави актьори и актриси от Златните години на Холивуд или от времето на Италианския неореализъм, които се подвизават на екран на неприличната възраст от 50 плюс, че и не им личи. Днес, когато хората живеят по-дълго от всякога, явно и поривът да смажеш нашего брата на тема възраст е по-силен от всякога. На 50 е, а все още ходи по концерти? Хванала го е „кризата на средната възраст“. Госпожа на 50 плюс е, с пораснали деца, а има млад любовник? Сигурно ще е някой „бабоебец“ или жиголо, няма кой друг да „се хване с тая“. Целият е побелял, а кара хубава кола? Ами, да, малко му остава, нека се радва сега човекът…
След 60 трябва да доказваш, че изобщо съществуваш
Много е писано за усещането на жените, че стават „невидими“ след дадена възраст. Най-вероятно същото усещане изпитват и мъжете, когато навлязат в 60-те си години. Никой не мисли за тази възраст като за най-щастливата в живота (децата са пораснали, неприятностите в голяма степен са зад гърба ви, имате опит и визия за изминалото време). Вместо това повечето хора живеят в някакъв неописуем страх от остаряването. Може би е по-хитро вместо това да си направят план именно сега, когато имат повече време, да обиколят света.
Откога да си стар човек стана срамно?
Може би, откогато някакви безмилостни хора решиха, че трябва да задигнат всички пари на възрастните българи и десетилетия наред да ги обрекат на мизерия. В нашата нещастна балканска страна възрастните са сред най-бедните и уязвими групи – и така е вече от години. Те не само са дискриминирани, а и са тотално и умишлено мачкани и обезсилвани. Защо? Само извратено общество може да се държи с възрастните си хора по този начин.
Ние извратено общество ли сме..?
…
Ако прочетохте всичко това и осъзнахте, че и вие понякога се хващате в дискриминационни мисли, посветени на възрастта – вашата собствена или тази на другите, си помислете дали пък случайно не сте жертва на всичките тези изброени предразсъдъци още от най-ранно детство.
Добрата новина е, че никога не е късно да се научим да не мислим в кутийки.
Защото това не зависи от възрастта, а от качеството на сивото вещество.
