Когато ни сполети трагедия, тя ни лишава от думи. Оставаме зашеметени пред лицето на катастрофата, без да можем да изразим изненадата, мъката и болката си. Изразите, които ни остават, са неадекватни и банални – неспособни да предадат необятността на чувствата ни.
Затова оставаме безмълвни или се крием зад добре заучени плоски фрази: „Нещата ще се оправят, ще видите“. Изпращаме „мисли и молитви“, а някои дори падат толкова ниско в клишето, че казват, че „Бог/Животът/Кармата никога няма не ни дават повече от това, което можем да понесем“.
Ще изречем всички изрази, които няма да накарат нито нас, нито другите да се почувстват по-добре. Но с тях ще запълним ехото на тишината, която трагедията е създала.
***
От седмици търся думи. Три седмици, да бъда точна. Преди три седмици мой приятел получи страховит сърдечен удар. Пропуснах съобщението за удара в онази съботна вечер, защото гледах как Адел пее от цялото си сърце пред препълнения стадион в Мюнхен.
Само няколко часа преди най-накрая да прочета съобщението в неделя, бях харесала негова снимка в Instagram. На нея се виждаше как той и негов приятел се готвят да тръгнат към игрището за голф, където инфарктът щеше да го повали.
Когато получих съобщението, вече го бяха поставили в изкуствена кома, за да му помогнат да оживее.
В продължение на три седмици всички бяхме затили дъх, надявайки се да получим вест, че състоянието му се подобрява. Вцепенени между мисълта, че трябва да продължим напред, и тази, че не искаме да го оставим. В очакване той да се върне при нас. И да ни каже, че всичко е наред. За да можем да спрем да се преструваме, че всичко ще бъде наред.
Оценяваме ли наистина факта, че един ден, от един момент нататък, няма да ни няма? Както и всички останали, които познаваме.
Знаем, че това е неизбежно. Пътят ни има край. Нашият път, пътят на всички. И когато пътят ни свърши, светът ще продължи да съществува, сякаш нищо не се е случило. Нищо значимо. Просто още един човек, който е изчезнал в небитието.
Страшна мисъл. Затова се шегуваме с нашата смъртност. Да се смеем в лицето на смъртта е разпространен начин да се справим с ужаса, който изпитваме, когато се прибилжаваме към онова място, където разбраме, че сме на път да прилючим.
И да, остаряването ни приближава към този момент всеки ден. Това ни е ясно.
Но онова, което пропускаме да осъзнаем е, че всеки ден също така ни приближава и до смъртта на нашите близки. Нашите родители, приятели, братя, сестри и всички, които познаваме.
С всеки ден, в който остаряваме, вероятността те да ни напуснат нараства.
Независимо че смъртта ни, преминаването ни в небитието може да е страшно за нас самите – в края на краищата (игра на думи) – това е краят. След като сме мъртви, ние няма да страдаме. Приключили сме. Но тези, които ще страдат, ще бъдат обичащите ни и останалите след нас. Както и ние бихме страдали, когато те си отидат.
Смъртта на другите е мъчителна; тя оставя постоянна бездна в тъканта на живота ни. Празнина, с която може би ще свикнем, но която остава. И не може да бъде запълнена.
Колкото по-възрастни ставаме, толкова повече празнини ще има. Празнини, оформени от хората, които ни съпътстват, докато не създадем своята собствена празнина в живота на другите.
Макар че открито говорим за загубата на младежките си черти и тела, рядко отделяме време да говорим за действителната загуба, която ще преживеем.
През последните няколко години виждам все по-отблизо сенките на празнините, които предстоят да се появят. И ми е трудно да се примиря с това.
Баща ми бавно изпада в деменция. Тялото му се разпада успоредно с ума. Той все още ни разпознава, когато разговаряме по Facetime, но е забравил по-голямата част от живота си. Краищата на бездната, която ще остави, започват да стават все по-видими с всеки изминал ден. Постоянно сънувам как се качвам на самолета и бързам да прекося континентите, само и само за да не закъснея да поговоря с него за последен път.
Усещам майка ми все по-малка всеки път, когато я прегръщам. Продължавам да се чудя колко време още ще мине, докато в ръцете ми не остане нищо. Възмущавам се, че трябва да работя и имам толкова малко време, което да прекарвам с нея.
Мозъкът ми разбира концепцията за живота и смъртта: този кръговрат, който трябва да бъде изпълнен, но сърцето ми се бунтува срещу него. Чувствам как емоциите ми се усукват и се съпротивляват в мен, за да избягат от тази истина.
Трябва ли да се опитам да не се тревожа за нея? Или трябва да мисля много за това, за да съм подготвена? Можем ли да бъдем подготвени?
Будистите изглежда смятат, че можем да се подготвим. От „Тибетската книга на мъртвите“ научих, че трябва да се подготвим за смъртта, за да се спасим от цикъла на преражданията, в който сме попаднали.
Вижте още:
Но тогава будистите вярват, че прераждането е нещо лошо. А аз не вярвам в това. Нито че ще се преродим, нито че би било лошо, ако можехме да се преродим. Бих го приветствала. Би ме успокоило знанието, че след смъртта близките ми ще се завърнат отново. Бих се радвала за тях – и за себе си.
Не вярвам в задгробния живот – за съжаление. Сигурна съм, че би улеснил нещата. Между другото, мисля, че задгробният живот е измислен, за да направи идеята за смъртта по-приемлива.
Мисълта, че смъртта не е „Край“, е успокояваща. Въпреки че дълги години бях атеист, все пак вярвах в някакво продължаващо съществуване. Прераждане, универсална енергия. Някакъв начин да се облекчи ужасът от небитието.
Но после един приятел ми даде книгата на Джулиан Барнс „Няма от какво да се страхуваме“ и завинаги ме отрезви от надеждата, че може да има живот след смъртта.
Ако искате да продължите да вярвате, че в смъртта има нещо повече от „нищо“, и не искате да прекарате месеци, парализирани от ужас, защото сте загубили всичко, което е поддържало тази ваша вяра – не четете тази книга.
Иска ми се някой да ме беше предупредил. Но се примирих с нищото и ужасът си отиде в някакъв момент. Вече не се притеснявам за края си.
Но не знам как да се примиря с ужаса от това, че знам, че с остаряването ще загубя всички важни за мен хора. И с празнотата, която те ще оставят след себе си.
**
Моят приятел не е мъртъв. Той все още е в интензивното отделение и се бори за живота си.
Днес го посетих, защото заминавам за две седмици. Не можех да си позволя да тръгна, без да го видя, и се надявах, че като го видя, ще се успокоя, че той все още ще бъде жив, когато се върна. Не се успокоих.
Като видях как го поддържат жив с помощта на апарати, как тръби влизат и излизат от тялото му, как е упоен, как не може да говори, празнотата, която той оставя в тъканта на живота ми, стана още по-голяма. И засили страха ми, че ще стане постоянна.
С напредването на възрастта ще претърпим загуби. Смъртта е неизбежна, но по някакъв начин нашето общество я е изтласкало толкова далеч от живота, че почти не признаваме нейното съществуване. Тя е грижливо скрита от погледа.
Вече няма стрес през нощта, няма стари хора, за които да се грижим и които да умират сред младите.
Болниците, хосписите и институциите скриват от погледа края – изпадането в небитието. Не е нужно да мислим за него, затова и можем да се преструваме, че най-лошото, което ще ни се случи с напредването на възрастта, ще са няколкото бръчки по лицата ни…
*Ронке Бабаджиде е автор, който пише за феминизъм, общество, работа, наука, личностно развитие и живот. Нейната статия „That Thing We Always Forget About Aging“ е публикувана в сайта Medium.
Вижте още:
