Zombie, Zombieee…
Ще бъде 12 часа, 59 минути и 36 секунди…AM.
Слушаме Брамс, ти спиш, аз разсъждавам върху така актуалната тема за избора за създаване на поколение.
Преди да се появиш ти, изобщо не съм мислила за бебета. Не съм мечтала за бебе – никога. Давала съм си сметка, че един ден ще имам деца, но това си е било за този бъдещ далечен един ден.
Не съм мечтала да се омъжа и да бъда булка. Не съм мечтала да имам свой дом, който да подреждам, променям и разнообразявам дори. Плановете ми стигаха максимум до 72 часа напред и бяха изпълнени основно с работни задачи. Мислех си, че за бебета мечтаят онези превъзнесени наивни жени за които работата и реализацията не е важна и спокойно могат да си живеят зависими от мъж. От „онези“ жени така ревностно исках да се разгранича. Аз съм сериозно момиче. А Do-er, a Go-Get-er… Глупости.
Разбираш ли… майка ти беше много запалена работохоличка. От тези ненормалните, които спят в офиса – ама говорим за истинско стоене в офиса с неприбиране вкъщи по 2 дни, не за такова до 2:00 часа. И това при 8-часов работен ден, който за мен беше крайно недостатъчен и редовно се превръщаше в минимум 12-14-часов. Пристигах умерено закъсняла сутрин – с 10-15 минути и си тръгвах последна – последна в офисната част на 5-етажната сграда пълна с офиси и офисчета. Шефа можеше да ми звънне в 11-12 вечерта и аз вдигах телефона по всяко време. Зарязвах всичко на секундата и започвах да записвам каква е новата идея/задача/проект и тн. И всичко се случваше бързо, експедитивно и с готовност, не с досада.
Баща ти е вечерял сам достатъчно много пъти. Понякога не ме е дочаквал и е заспивал без мен. И никога нищо не ми каза.
Аз бях женена за работата си по-скоро. И то толкова надъхана, поела толкова отговорности и още и още задачи… и не ми тежеше, напротив, бях уморена, но се чувствах перфектно.
Тук изобщо не споменавам ходене по барове, клубчета и партита.
Една година по късно, предшествана от почти изцяло прекарана бременност в офиса, аз продължавам да работя (умерено до малко) от вкъщи, до колкото ми позволяваш. (Надявам се да не се изложа с този блог и да ти пиша писма редовно.)
Та първоначалната ми мисъл в това писмо беше, мила моя, че аз не бях готова, не можех да възприема какво се случва и как.
В началото изобщо. Идеята за бебе беше далечна и нищо не ме влечеше към нея. Вероятно сме взели някакво безгласно решение да те направим, но не е било ясно осъзнато или поне признато.
А щяхме да имаме бебе. Аз нищо не разбирам от бебета. Нямам близки приятелки с бебета, нямам бременни познати. Не знам нищо за този период от живота на жената. Не знам как ще бъда майка. Как ще възпитавам дете. О, паника, о, параноя или по-скоро О, предразсъдъци!
При първия преглед бях готова да се моля с глас на докторката да ми обясни какво трябва да направя, как да се чувствам, какво да мисля. Как да мисля.
Представях си, макар и на шега, че ще усещам бебето в корема си като извънземно, че ще стана кит (и станах наистина), че ще те родя – в кръв и мъки, последвано от визуализация на някакъв гинеколог, който с погнуса ме зашива, а след това ще те гледам 6 месеца, ще те връча на една от бабите ти да те гледа и ще се затичам обратно към офиса – там където се чувствах най-добре.
Обаче това са пълни глупости. Тотална заблуда.
Най-хубавото нещо в случая беше баща ти. И ти разбира се, но го осъзнах с течение на времето. Баща ти беше съвсем адекватен в цялата нова „бременна“ ситуация. Изчете книгата „Аз чакам бебе“ – преди да посегна към нея, той четеше за 30-та гестационна седмица от развитието на бебето. Не даде никакви признаци на притеснение и беше съвсем спокоен, а неговото спокойствие понякога може да бъде заразно. Реших, че трябва да присъства на раждането и той с готовност се съгласи.
И все пак мисля, че тези 9 месеца са предостатъчно време, за да узрее идеята и човек да я прегърне в буквален и преносен смисъл.
Всичко мина прекрасно и продължава да е такова и в момента.
Без грам съжаление, носталгия или каквото и да било по отминалото време в работни подвизи и постижения, коя бях, защо имах уважението на разни високо ценени хора от мен, аз днес се чувствам ужасно добре на мястото си като твоя майка. Изпаднала от радара, прибрала токчетата и ризите. Дори мисля, че трябваше да ми се случи малко по-рано. Чувствам се истински реализирана във всеки смисъл на думата. Щастлива, вече зомбясала от недоспиване, но на мястото си и с планове за твоя сестричка!
С обич,
Г.
Текстът е публикуван в личния блог на авторката LettersFromMom
