Когато вчера научих новината за пребитата по брутален начин от човека, с когото живее, жена в София, точно разговарях с приятелка за домашното насилие и формите, които то приема. Всъщност приятелката ми ми разказваше за свое лично преживяване в тази област и за намеренията си да сподели за него публично с надежда да окуражи повече жени да говорят без бариери за своите случки от подобно естество, а аз, естествено, подкрепях идеята ѝ. Дори си мислех, че тя може да мотивира и мен самата да говоря за тези епизоди от своя житейски опит, които почти никога и почти с никого не съм споделяла.
Успоредно, в съседния прозорец на браузъра си, попаднах на новината на OFFNews, според която бивш шофьор на МВР болница пребива и изхвърля на стълбите приятелката си – жена от Украйна, с която живее от около два месеца – гола, боса и в окаяно състояние. По думите на съседите на мъжа, това е най-малко втората жена, която търпи брутално домашно насилие от него. Мъжът се барикадира в апартамента си, а МВР около 24 часа укрива случилото се.
Това, което искрено смрази кръвта ми в прочетеното обаче, беше неговият финал.
„Когато излязъл, имал резка на ухото и твърдял, че украинката го е нападнала, а той действал при самоотбрана. Последните три часа от „акцията“ минали в шеги и закачки. Гигов и полицаите се потупвали по рамото и се наричали един друг „колега“, разказват още съседи. Обяснявал им, че украинката е „от друго стадо“, а те са колеги. Полицаите одобрително хихикали. Гигов казал още, че от три дни я бие и „у тъпия вход няма никой, дето да му каже копче.“
Това, което прави превенцията невъзможна у нас, не е неналичието на достатъчно строги наказания – напротив, нашето наказателно законодателство е сред отличително по-строгите за Европа. Не е и някаква спекулация, че сме зъл народ и че „средният българин“, колкото и да мразя този израз, страда от някаква патология. По отношение на домашното насилие не са дори и явните несъвършенства в правната уредба на проблема – с което по никакъв начин не опитвам да кажа, че няма нужда от обсъжданите към момента промени в Закона за защита от домашното насилие. Напротив, това е най-малкото, което може да се направи по въпроса и да се отхвърля подобна идея е най-малкото неморално и срамно, особено от страна на политици, опитващи да се афишират като социалисти.
Есенцията на невъзможната превенция, струва ми се, все пак е друга. Усещането за безнаказаност е – усещането, че едновременно има толкова много проблеми във всеки един от обществените пластове, че няма откъде да подхванеш за разрешаването им, съчетано с едно друго усещане – че всъщност на никого не му пука, нито какво точно правиш, нито какво точно ти правят на теб. И в добавка към това, липсата на широк обществен консенсус за приемливо и неприемливо поведение.
Когато съм се опитвала да се обърна към „органи на реда“ например, за кражба на документи, за преследване, както и за имперсониране на полицаи с цел събиране на информация за предстоящ обир, съм срещала тотално бездействие и реакции на отегчение или на присмех, тип „защо да се занимаваме“, „това все още не е престъпление“, „с такива дреболии ли ни губиш времето“. Нямах нужда да опитам още 1312 пъти, преди да разбера, че не мога да очаквам закрила, още по-малко пък разбиране. Въпречки че далеч не всички споделят моя негативен опит, аз не мога да избягам от усещането, че ставаш достоен за вниманието на полицията, когато вече си новина – я изхвърлен/а някъде в чувал, я пребит/а и гол/а на някакви стълби. Прави хубаво заглавие, съгласете се, четивно.
Все пак само преди няколко месеца качвах например това: Тя си го заслужава: Как реагира полицията в гр. Пещера на насилие над жена
Но далеч не полицията ни е виновна за начина, по който масово реагираме, когато някой ни сподели за преживяно насилие обаче. Знаете ли, реакциите са три.
Едната е прискърбният и жалостив поглед, последван от горчиви въздишки, и снизходителното отношение до края на живота ти. Предупредителните кимания, когато има риск някой да каже шега пред тебе. Третирането като половин човек, като обезобразен човек, като човек с отрязан орган. Като човек, който никога не може да бъде пълноценен и цял.
Втората е смяната на темата и обръщането на поглед встрани. Многозначителното мълчание, последвано от отгръщане на следващата страница на вестника, което следва да те наведе на мисълта колко отвратително и егоистично постъпи току-що, нарушавайки нечие душевно спокойствие с неприятната своя тема – когато всъщност твоята роля в живота на близките ти следва да бъде единствено да се усмихваш, да ги радваш, да ги караш да се гордеят и при никакви обстоятелства да не ги намесваш в проблемите си. Никой не те е чул. Значи нищо не си казал/а. Значи нищо не се е случило. Значи можем да си живеем постарому. Спокойно на повърхността. С глава, заровена в задника, под нея.
От третата лично мен малко ме избива на пориви към насилие. Това са снизжходението, насмешката и обвинението. „Ти се бъркаш нещо, той човекът само се е шегувал.“ „Баба ти не е и чувала за психическо насилие.“ „Да, бе, никога не съм забелязал/а да имаш синьо.“ „Това всъщност е комплимент.“ „Ами ти какво правеше там?“. „Ами ти защо стоиш толкова време с този човек – това да съм аз и веднага ще си тръгна.“ „Ами тя тая актриса Диана Димитрова не знам какви ги разправя, ама аз четох, че тя била спала с бая мъже.“ „Филмираш се.“ „Преувеличаваш.“ „На всеки се случва.“ „Какво очакваш, като се прибираш сам/а по таксита.“ „То много модерно стана всеки да е пострадал от насилие.“ „Лигавиш се, тормозът си е нормална част от порастването.“ И други чести бисери в този дух.
Никога няма да преодолеем насилието, ако не нормализираме говоренето за него. В противен случай нормализираме него самото. Оставяме го да бъде колегиална шега, да се поставя винаги под съмнение, да се третира като маловажен случай. Защото не го третираме недвусмислено. Никога, докато не стане прекалено късно. Та затова, пичеве, хайде да вземем да си говорим за насилие. Не като за фатален белег, на който сме беззащитни жертви и няма да се отърсим от него никога, а като за част от ежедневието. Чието елимиране зависи изцяло от нас.
Вижте още:
Какво ново предвижда проектът за измяна на Закона за защита от домашно насилие
