Учениците от V до XII клас продължават да имат достъп единствено до онлайн образование до 31 януари. Макар решението на компетентните министри, Националния оперативен щаб и ваксинационния щаб да беше изненадващо обявено два дни по-рано от очакваното, съдържанието му не изненадва особено.
Въпреки очакванията вратите на класните стаи да се отворят отново от 18 януари, въпреки продължаващото подобряване на епидемичната обстановка в страната, на учениците от посочените класове се разрешава само извършването на практически присъствени дейности, които не биха могли да се осъществят в онлайн среда.
Каква е дефиницията за тези практически присъствени дейности, към момента остава загадка. Предстои изготвянето на списък, който надявам се, ще внесе яснота в широкия спектър между игра на народна топка, провеждане на експеримент по химия, организация на благотворителен училищен концерт и попълване на тетрадка-лексикон.
Сред обсъжданите до момента пет варианта за бъдещо протичане на учебните занятия така или иначе не присъстваше възможността за цялостно връщане към нормалния училищен ритъм.
По думите на министъра на образованието Красимир Вълчев удачна опция би било връщането към провеждането на присъствени часове на ротационен принцип. Това би означавало всеки клас да има възможността да ходи на училище за по една седмица с цел избягването на струпване на ученици в сградите на учебните заведения. „Моето мнение е, че трябва една-две седмици до април учениците да се върнат присъствено в клас. Учениците от гимназиалния етап са онлайн вече десета седмица. Имаме класове, които са критични – VII клас, XII клас,“ коментира министърът, цитиран от БГНЕС.
За едно той несъмнено е прав – положението на седмокласниците и дванадесетокласните не е никак за завист през настоящата и през изминалата учебна година.
Учениците от седми клас се готвят за най-важния изпит през живота си. Най-важен, защото е единственото препятствие в маратона на живота, за което няма втори шанс и няма поправителна сесия. Колкото, толкова.
Е, пишем ги дъждовни тези две учебни години, ако не друго, поне в унисон с настоящата зима. Оттук нататък обаче, ситуацията, идеята и логиката около тях остават обвити в гъста мъгла. Кои са тези една-две седмици? Кога са, защо са? Не е ли въпрос на чиста формалност да отпуснеш „една-две седмици“? Не е ли все едно да гримираш лице, върху което зее отворена рана?
Да, учениците ще имат възможността да прекарат една-две седмици в относително академична среда, където с носталгия да си припомнят нормалното. С какво една-две седмици ще поправят една-две години?
И ако основната идея на затварянето на училищата е ограничаването на контакти, не бихме ли си противоречили сами, ако децата влязат в клас само за идеята, за една-две седмици. Вярно, школските коридори няма да са изпълнени с обичайната си гъстота и глъчка. Но нали една-две седмици по-късно на следващите в щафетата биха ще им преподават същите учители. Нито ученето – учене, нито превенцията – превенция. И вълкът гладен, и агнето – изядено.
А какво правят учителите им през това време?
Както научихме преди няколко дни от същия министър и от колегата му в областта на здравеопазването Костадин Ангелов, по данни на здравното ведомство едва 21% от учителите към момента са заявили желание да бъдат ваксинирани.
В мен се прокрадва плахата надежда, че останалите им колеги преподаватели все още не са имали шанса да изразят желанието и готовността си. Макар и ако не е така, да признавам, че не мога да ги виня. Вече от месеци насам комуникацията по повод заболяването надхвърли всички граници на разумното, човечното, нормалното и приличното, до които може да се простре хорският ум.
Немалко са преподавателите, лекарите, юристите, бизнесмените, политиците, дори хората от научните среди, които вече проявяват склонност да изразяват скептицизъм на общо основание, да надават ухо за конспиративни теории, да не излизат от домовете, обзети от ужас при поредния сърцераздирателен репортаж с неетично представената лична история на някой пореден починал, или пък обратното – да махнат с ръка и да изпаднат в отрицание по отношение на болести, ваксини и медицина.
Намираме се в извънредна епидемиологична обстановка и в комуникационно отношение, заразата й се разпространява и мутира непрекъснато, всеки я кара посвоему. Общото е, че всички сме убедени в собствената си правота. Дано да няма летален изход.
Срещу комуникационната пандемия също има ваксина, измислена е отдавна – критично мислене и проверка на факти. Но не се знае още доколко е ефективна срещу ежедневните нови щамове.
Е, да, вярно, спрямо учителите логично съществува очакване, че точно те ще се справят с проверката на фактите си. Или пък, че ще са по-заинтересовани да го направят. Все пак учениците им губят едни от най-щастливите си, продуктивни, безгрижни и ползотворни години, за да пазят повече тях и своите семейства, отколкото себе си. На тяхно място бих очаквала известна реципрочност. В противен случай рискуваме онлайн обучението да продължи още три седмици. После още три. После една присъствена за разнообразие и след това още три.
Колкото повече антиваксъри, не само сред преподавателите – толкова повече хоумскулъри по принуда.
Тъжно е, че и в буквален, и в преносен смисъл, във всяко боледуващо общество децата са първите пациенти.
Моя близка е студент в университет, който и до днес е популярен в обществото ни като Университета. Покрай контактите си с нея вече втора учебна година имам шанса понякога да наблюдавам как протича онлайн обучението. Я системата ще забие, я домашният интернет ще спре, я дрелката на съседите ще заработи, я преподавателят ще поръча да понапишат и изпратят там нещо на тема по свой избор по някое време през семестъра, я някоя дискусия днес няма да се проведе поради технически проблеми или чисто човешка липса на сериозност и лидерство, и ще бъдат изпуснати ценни минути от онова така информативно „Колеги, чуваме ли се?“ вероятно най-често казваното изречение за последната календарна година.
Ако за студентите на по 20 и повече години концентрацията в подобна демотивираща среда е същинско предизвикателство, какво ли е за децата на 13, на които тепърва предстои да избират и да работят за своето бъдеще, далеч от чипса, пижамата и монитора, надявам се. И ако такива са техническите възможности и преподавателската сериозност на Университета, какви ли са на прогимназията в Тутракан?
Очакванията и изискванията към учениците днес са по-високи от всякога, и по-важното – по-високи спрямо предоставяното насреща.
Без нормална учебна среда, без спортни клубове и клубове по интереси, без възможности за нормални социални контакти с връстниците си, те вероятно получават голяма част от житейската си подготовка в сивия сектор на нерегламентираните частните уроци, както е от десетилетия насам. Там липсва прилагането на ограничения, и в по-здраво време не ги е имало.
Може би, ако си говорим с все по-кухо, утопично и декларативно звучащи понятия за солидарност, взаимопомощ и единство, то всички останали трябва да сме тези, които да потърпят още вместо децата.
Да им бъде дадена поне възможността за дуалистична форма – да посещават учебни занятия с опция за оставане у дома и учене при неразположение, установен контакт със заразено лице, или пък притеснения поради по-деликатно общо здравословно състояние на ученика или семейството му. И да поискаме малко повече усилия, малко повече проверка на факти, малко повече логика, анализ, критична мисъл, и (о, колко излишно драматично звучи това!) саможертва от себе си, от учителите, от родителите, от политиците.
Децата вече дадоха повече от достатъчно. И повече, отколкото някога можем да им върнем.
