Днес ще ви кажат, че жените са красиви и нежни цветя, които изискват грижа и внимание. Ще чуете и друго – че това не е ден за празнуване, за цветя, вино и картички, а за отчитане на всичко досега постигнато с усилия в областта на правата на женитe и за борба за всичко недостатъчно и предстоящо. Ще чуете и че това си е ден на мама и някой не разбира защо да го празнуват останалите жени. Някой може и да ви се сопне – ако не честитите, или пък ако не искате честитки.
Всичко това е окей.
Все още е окей да имаме различни мнения – дано и винаги да е така – стига, разбира се, да не ги налагаме на другите принудително. В противен случай, Осми март не би бил нищо повече от поредния повод да назидаем другите как точно да бъдат момичета или момчета, как точно да са хора, ама конкретно по нашия начин, защото няма други приемливи начини, разбира се.
Преди две години мой тогавашен близък приятел цъфна пред входа ми с буца сирене, опакована в розова копринена панделка. Каза: „Откъснати цветя не искаш, месо не ядеш, шоколад не обичаш – ето ти.. шоколад за вегетарианци! И честит празник, нали няма да ми кажеш сега да не ти честитя?“. Придружи го и с някакъв цитат от „Спасителят в ръжта“, едни едновременно възхитени, едновременно нихилистични думи на Холдън Колфийлд. Смяхме се. Пихме по бира. Панделката още виси на един магнит на хладилника ми, вероятно винаги ще си е там. Сиренето изядох, тогава още ядях сирене.
Преди година, в един смразяващо студен осмомартенски ден, с него си разменихме по някоя остра и леко крива приказка. Аз не му исках честитките, предпочитах да дойде с мен на протеста „Нито една повече“ срещу насилието над жените. Каузата не беше негова, а аз отказвах да го приема, защото без него на мен ми беше още по-студено там. Той пък ми се дразнеше искрено, че планирам да посетя откриването на изложбата на Михаил Вучков „Другите българки“, в която художникът пресъздава картини на Владимир Димитров – Майстора с лицата на съвременни транс жени. Струваше му се прекалено, макар и да не беше я виждал. Донякъде беше прав – в онази изложба всичко беше прекалено. Както двата протеста на националисти, с които беше обградена, така и необходимостта да бъде охранявана с метални ограждения и още по-тъжната необходимост някои от участниците да трябва да се страхуват да си тръгнат от нея пеша. А също и думите на самия Вучков за изгубената комуникация между нас и за нуждат от мостове между хората с различни позиции – те просто бяха прекалено хубави.
Днес отново е Осми март, а аз и онзи ми приятел вече нямаме нищо за честитене и за казване. Оказа се твърде трудно да гледаме света през перспективата на другия, при все че нито един от нас не беше експерт в строенето на мостове. Само розовата панделка виси със страшна сила като едно доказателство, запазено да напомня, че е напълно възможно, и всъщност често срещано, да продължиш да обичаш някого, след като отдавна си спрял да го харесваш.
Днес не се питам кой ще ми честити и дали ще получа цвете. Задавам си друг въпрос – защо изглежда трудно до невъзможност да се приемаме взаимно. И трябва ли всяка разлика в светогледа да тегли чертата, да значи, че е настанало време разделно?
За мен – не, но е лесно да се каже и почти утопично да се постигне на практика. Дори без да го имат за цел, чуждите възгледи те карат да се чувстваш оспорен в своите, да чуеш преживяванията и опита си като отречени или омаловажени, не само тях, а дори и самия себе си. Как е възможно нещо, което няма никакво значение за теб, да е целият свят за друг човек? Как е възможно дълбоките ти вярвания и ценности да са смешни или глупави за някого? Може би смешният и глупавият си ти, говори дяволското гласче в главата ти – същото онова, което бърза да начертае предварително всичкия лош развой на потенциалните ти каузи, приятелства и връзки, за да те накара да се откажеш преди да е станало късно, страшно и страшно късно. Понякога говори с гласовете на хора, за които ти пука твърде много, и казва неща, които са нелицеприятни за тебе.
„Не очаквай някой друг отстрани да разбира пътя ти и да ти го валидира, Лорче“, ме учеше някога покойният ми преподавател по литература. Един от най-ценните съвети, които съм получавала, колкото и антагонистично да подхождам към съветите.
Но как се реализира той на практика?
Ако изборът на една жена е да бъде крехко цвете, което се нуждае от грижа и внимание, то твоят грешен ли е? Ако не е грешен, имаш ли право да изискваш от нея да прави същия като твоя? Ако не си саксийно цвете, значи ли това, че не умееш и не искаш да даваш и получаваш грижа и внимание? Имаш ли моралното право да осъждаш човек, който просто иска да вземе на майка си буект нарциси? Имаш ли моралното право да изискваш от другите букета нарциси, подкрепата или одобрението, които не им идва отвътре да ти дават? И ако всъщност се имаш за много буден, не е ли бденето ти донякъде и с цел да работиш за общество, където онзи, който иска, може просто да си спи на спокойствие? Говоря, разбира се, с обобщения, а всички обобщения, извън настоящото са иманентно погрешни. Има известен нарцисизъм в очакванията към другите, а нарцисите ми харесват само на луковичка – нито покълнали в душите ни и метастазирали в умовете ни, нито пък за няколко лева в целофанче.
Когато довечера отида на протеста „Нито една повече“, ще си мисля за любимия ми град Сараево и тамошното местенце за срещи, където обичах да наблюдавам как момичета в бурка се прегръщат за поздрав с приятелките си с грим, къси панталонки и мрежести чорапи и през смях тръгват нанякъде. Не знам накъде, но ето там искам да отида. А пътят – той обикновено е по-интересен от дестинацията.
Ще си мисля за баба, която живя смирено, тихо и обичащо, а едно от последните неща, които ми каза, беше „недей да си много послушна, не е хубаво“. За мама, която харесва стихотворението „Как тревожно е да си жена“ на Станка Пенчева, а на мен то ми предизвиква серийни позиви на гадене, и това не променя по никой начин факта, че мама е индивидуалист и воин, а не примирената самосъжалителна буля между редовете на тази творба. За сестра ми, с която имаме коренно различни виждания относно стила, грима и що е то естетика, което не ни пречи да виждаме изкуството с едни и същи очи. За мойта най-добра приятелка, която ми доказва ежедневно, че всеки страх и всяка травма могат да бъдат надживени и няма момент, в който да е късно да си лудетина с розова коса. За приятелката ми майка и домакиня, която се занимава с астрология и таро, и другата, която скита сама по света с огромна раница на гърба и има място в джоба си за още спомени и за още слънце – и как те двете успоредно са „истинска жена“. За мъжете в живота ми, които ме учат на неща, включително и на това, че подкрепата невинаги означава „браво“, а „браво“-то невинаги е равносилно на подкрепа. И за стотиците различни форми на любовта, топлината и грижата, с които някои свързват женското начало, а аз – човешкото такова.
Светът, в който общуваме само със съгласните и еднаквите с нас, е самотно и скучно място. А и те самите от ден на ден намаляват. Общностите от стотици се цепят на общности по дузина, остават общности от един. Всеки празник, всеки ден, всяка дума или кауза, може да се превърне във време разделно. А няма смисъл да живееш в пропаганден филм.
Вижте още:
