Стигам до филма „Петя на моята Петя“ в кварталното кино G8, защото приятелката ми Петя ме пита след петъчен запой дали искам да отида да го гледам с нея. Отговарям утвърдително, а умишлено съм планирала да не го гледам. Омръзнало ми е романтизирането на исторически личности, приемам по усмотрение, че и този филм е такъв. Не ми се гледа и съвременно българско кино с абсурдните му образи на деца тийнейджъри, изиграни от 30-годишни. Нали се сещате – онези, дето си говорят на „как е хавата, копеле“ и „ооо, баща ми, кво става, дай кинта за масе“, досущ като неловък училищен портиер, който безуспешно опитва да влезе в тона на учениците, а сам не си е приказвал от години с дете. Греша. За всичко изброено.
Заминавам си от киното с лице, набраздено от притоци на Черни Осъм от спирала. Носът ми е запушен, подсмърчам и подозирам, че поне един зрител в залата се чуди дали да не викне Ковид полиция. Петя ме пита искам ли кърпичка. Не искам.
„Петя на моята Петя“ е точката от безкрая, където „Вчера“ се пресича с „Обществото на мъртвите поети“. Има го директора бюрократ, има го преподавателя мижитурка, има го и учителя по литература с мисия и послание, дето единствен знае защо всъщност се е събудил на света и тази сутрин. Има ги учениците, които отказват да се примирят с идеята, че успешната стратегия в живота е да си мълчиш и да си траеш, да си гледаш своята си пряка работа и да не се забъркваш в конфликтни ситуации. Има ги преждевременно остарелите възрастни, които назидателно ще те поучат да си подбираш битките, ще ти обяснят, че не можеш да спасиш всички, но ще пропуснат, че не пречи да опиташ, и ще вдигнат рамене, че понякога нещата просто са такива, каквито са, защото други възрастни преди тях вече са го приели.
Филмът не казва нищо ново и точно там е работата.
Той разказва история, която се повтаря и повтаря. Във всяко време. Във всяко училище. В моето училище имахме същия директор – любител на европейското финансиране, кухите и лишени от целесъобразност административни правила, фалшивото благоприличие, принципа „Разделяй и владей!“, вкопчването на малкия човек в малкото му бутафорна власт, любител на ласкателите и ласкателствата, алергичен към новости, към идеи, към различия, към промени, към мислещи хора, но най-много към говорещи такива.
Имахме и от онези преподаватели, които си четат под носа от записки от преди 10-и ноември; казват „трябва да проверя“, когато ги попиташ кой е правилният отговор на въпрос от последното контролно; целят с тебешири; намаляват оценки, ако си решил задачата вярно, но не по техния начин; звънят на родители, ако някой пуши в съседната пресечка; слушат падежа вместо тезата ти в презентацията, и са адски, ама адски сърдити, че за разлика от дисциплината, уважението не им се дължи по рождено право.
И учители имахме, бяха малко.
Те не пишеха отсъствия, но в часовете им се влизаше. Не хвърляха тебешири, но в часовете им се мълчеше. Слушаше се. Гледаше се влюбено. Ходеше се до тоалетна, без да вдигаш ръка за разрешение и да обясняваш точно по каква нужда. През другото време се говореше – за поети и за идеи, за права и за толерантност, за моралната граница на научните открития, за това, което искаме да станем, когато пораснем. Един от тези учители си замина по обвинения в педофилия. Не от деца, а от колеги. Говореше си с учениците извън час, а в учителката стая не можеха да разберат подобно осъдително поведение. Организирахме протест. Дойде местната телевизия, а на нас ни написаха отсъствия.
Дори казуса от филма имахме – онзи с асансьора за достъп на хора с увреждания. Събирахме пари за асансьор, няколко години подред. Имахме съученик, на когото му трябваше. Той караше всичките си часове на партера. Имахме и друг съученик – всеки път, когато дойде време за въпроси в час, ставаше и питаше „Г-жо, какво стана с асансьора?“. Наказаха го на съвет, имал пет неизвинени. Почти всички имахме пет неизвинени. Десет години по-късно сестра ми завърши моето училище. Асансьор и до днес липсва.
Моето училище толерираше доносници и подмазвачи, обичаше отговорници на класа, а мразеше поети. Мразеше пънкари. Мразеше скейтъри. Мразеше анархисти. Мразеше идеалисти. Мразеше танцьори. Мразеше комици. Дори спортисти мразеше, ако понякога им се налага да отсъстват за състезание. Моето училище привикваше момичетата с развита фигура, за да ги кара да носят дълги широки дрехи. Моето училище презираше дългокосите момчета. За моето училище, също като за старица пред блока, всички тези бяхме наркомани. В моето училище имаше наркомани. Моето училище обаче си нямаше идея кои са.
Моето училище не позволяваше да се оцветява извън очертанията.
За моето училище ние се казвахме „пети номер“. Моето училище се срамуваше от нас, освен ако нямаме някое лично академично постижение, с което може да се похвали на страницата си. Моето училище решаваше проблемите си с игнориране, със сочене с пръст, с наказания, с прехвърлянето им на някой друг чрез изключване на проблемни ученици. Те не бяха наш проблем, моето училище не го интересуваше какво ще стане с тях после. Само от моя клас постепенно си отидоха четирима души. Някои от тях бяха мои приятели. Някои така и не успяха да изплуват и да си намерят място в обществото. Никой никога не им подаде ръка, никой не ги попита защо се държат по начина, по който се държаха. Никого не го интересуваше какво се случва в главите и в домовете на наранените деца. Малко ми оставаше да бъда петият. Аз обаче имах късмета да се намери кой да ме попита.
Моето училище беше училището на Петя, Мони и г-жа Бочева, училището на Нийл Пери, Тод Андерсън и Кийтинг, училището на Иван, Ростислав и Дана, едно от онези хиляди училища, за което няма филм „Опасен ум“, но умът така или иначе е опасен. Възпитаваше едни от онези хиляди хора, които при вида на протест, вместо да питат за какво е, се ядосват, че им е запречен светофарът. Но на 17 не искаш да си такъв човек.
Разбирам всяка минута от „Петя на моята Петя“, даже на места излишната драматичност – кога, ако не на 17, да бъдеш излишно драматичен. Дори желанието да поговориш в главата си с мъртъв поет разбирам. Нищо, че моят не е Петя Дубарова, която звучи твърде жизнеутвърждаващо за натурата ми. Но бих видяла Далчев и Вапцаров. С единия – да обсъдя естеството на битието над коняк, с другия – не само. Ако учителят ти по литература си е свършил работата, много ти се говори с мъртви поети. Ако не е, може и ти самият да не „преживееш“ съвета.
На 17 училищните наказания могат да са равносилни на социална смърт за този, на когото се налагат. Едно време (когато „беше по-добре“) са го наричали „намаляване на поведението“ – пречка за прием в университет и за наемане на работа на по-късен етап. Дори звученето му е цинично, да ти намалят поведението ми стои сякаш някой реже едни 20-30% от начина, по който се държиш, за да станеш по-приемлив. Съдържа доза Рандъл Патрик Макмърфи, доза лоботомия.
Към момента, освен забележката и предупреждението за преместване в друго училище, следват, а може и директно да се наложат преместване в друго училище или, за навършилите 16, прехвърляне в самостоятелна форма на обучение. На практика, ако се окажеш неспособен да се социализираш в дадена среда, именно в годините, когато е жизненоважно да усвоиш това човешко умение, те прехвърлят да опитваш изцяло отначало във вече изградена такава, или пък те оставят извън общността, да се спасяваш сам. Да отпаднеш от обществото е възможно на всяка възраст. Обаче на 17 все още се намираш в период, когато обществото има не само морално задължение да се погрижи за теб, да ти подаде ръка, да те чуе, да те дръпне обратно, да те научи как да допринасяш за него, с това, в което вярваш, с това, в което можеш да си най-добър, а даже още не знаеш, че е така. Не и да каже „ти не си наш проблем“ и да те остави да отпаднеш от образователната система, защото да работиш с проблемни деца е уморително.
Не твърдя, че е лесно.
Но твърдя, че никоя професия не е просто получаване на цветя по празници и споделяне на възторжени похвални стихчета по стената в социалките.
Един учител, който да ти подаде ръка, да повярва в теб, да работи с теб, да бъде до теб и да говори с теб на езика ти, стига, за да оцелееш в образованието си. Но без нито един се давиш. Буквално или преносно, отиваш при мъртвите Пети. Само дето, ако не си прописал стихове достатъчно навреме, никой няма да прави филми за теб и никой няма да се запита с кърпичка в ръка какво е можело да бъде.
Преди седмици се запознавам със симпатичен млад гимназиален учител. Говорим си за Рим, за плочи и за Уди Алън. На косъм съм да поискам да изляза с него. Един ден споделя колко бесен се чувства, че негов 17-годишен недисциплиниран ученик не е изключен на съвета по-рано същия ден, тъй като го защитила класната му. „Аз така се надявах да го опукаме този път, дори не обеща, че повече няма да прави така“, ядосва се той. „Аз пък преди 15 години бях ученикът ти“, отговарям и знаем и двамата, че този е последният ни разговор.
Може би ние всички умираме на 17. Малцина – физически. Някои – защото отказват душата им да остарее и ден повече. Мнозинството – защото някъде тогава спират да живеят.
Вижте още:
„Какъв ще станеш, като пораснеш“ има само един верен отговор
