Мисля си за прошката… И колко често имаме нужда от нейната освобождаваща, пречистваща, целителна сила.
Колко ни е необходимо да пуснем, вместо да държим, задушавайки се в прегръдките на миналото. Защото прошката е насочена назад, към отминалото време. Време, в което сме били наранени, засегнати, обидени, гневни. Време, което ни е донесло болка и тъга, които, ако държим в себе си, позволяваме да ни тровят и днес.
Прошката е спасение. Прошката е сила. Прошката те прави голям. Прошката лекува душата ти и носи лекота. Прошката освобождава пространство. Прошката пуска товара от миналото, който тежи на душата ти като воденичен камък. Прошката ти помага да дишаш с лекота. Тя извисява. Тя пресъздава.
Да простиш не означава да забравиш, да омаловажиш станалото, да преглътнеш горчилката и да признаеш, че другият е прав. Да простиш е точно обратното – да спасиш себе си, да се преродиш, да осъзнаеш, да изградиш и да научиш.
Да знаеш къде и кога е твоята граница, която вече никой не може да преминава. Да не допускаш повтарящи се събития. Да научиш себе си на любов (към себе си). Да благодариш. Защото миналото е непоправимо, но наш е изборът с какви цветове да го украсим, какъв знак да му сложим, колко дълго време ще го оставим да ни тежи, определяйки живота ни и занапред. Прощавайки, пускаме миналото с благодарност за урока. Защото именно той ни е направил такива, каквито сме. Да държим обидата, разочарованието, предателството от миналото, ни държи там, в миналото. Животът е тук и сега и ако вместо да гледаме напред, държим поглед все вперен назад, рискуваме да подминем това, което ни предлага животът днес.
*Кристиана Стефанова е магистър психолог и сертифициран хипнотерпевт към БАХХ, създател на „Фабрика за щастие“ – пространство за психология и личностно развитие. Последвайте Кристиана и на нейната Facebook страница @happinessfactorybg.
Вижте още:
