Малко ме е срам да си призная това. То е все едно да заявя, че вярвам в Дядо Коледа или в Голямата стъпка. Равносилно е с това да ви убеждавам, че България скоро ще се оправи, че любовта ще спаси света и всички ще бъдат слаби, без да спортуват и да пазят диети.
Срам ме е, защото аз не съм такава. Не съм романтична, не вярвам в чудеса или че накрая всичко ще бъде наред. Не, това не съм аз и ме е срам да кажа това на глас. Обаче е вярно и ще ви разкажа защо толкова много вярвам, че сродната душа съществува.
Имала съм немалко любови в този мой живот. И не съжалявам за нито една от тях, въпреки че ако съберете всички тези мъже заедно, ще видите по-голямо разнообразие от това на Илиенци. Няма психолог на тази земя, който ще може да ми състави профил на база на бившите ми. Кой от кого по-различен, си представям как някой ги подрежда един до друг в редица пред мен и ме пита с най-ироничната си интонация: „Какво, по дяволите, си мислеше?“
Пък аз не съм умувала толкова над въпроса за влюбването. Просто става и толкова. Понякога е бързо, диво и страстно, а понякога трябва да му дадеш малко време да втаса и да бухне, някак да разцъфти. Може да е щастливо и двупосочно, но може и да не е споделено и адски да боли. Може да трае кратко или пък години наред и да завърши с никога неподарен годежен пръстен и съкрушителна раздяла.
Докато една вечер не решиш да излезеш, да се напиеш с вино и мартини и просто ей така да го срещнеш. Той ще направи грешката да те черпи с абсент, с което вестибуларният ти апарат ще сложи край на устрема ти да бъдеш с този мъж веднага. И спомените ти крайно неуслужливо ще забравят името му и жалките опити да намериш дома си, докато той те изпраща. После ще го търсиш трескаво из фейсбук, ползвайки всевъзможни жокери от приятели. И противно на постоянно негативните си нагласи, ще го намериш.
Естествено, ще се извиниш за пиянския епизод, докато му предлагаш вечеря у вас за компенсация. Дори от самолет е видимо, че не го каниш, за да докажеш, че готвиш изумително телешко, но пък знаем, че свалките са по-лесни през месинджър. Той приема, въпреки че според широката общественост има дългогодишно гадже.
Срещата се случва в петък вечер и освен това е осми март. Бялото вино е в несметни количества, но не е толкова много, колкото имаме да си кажем. Оказва се, че се е разделил с гаджето – факт, който ми е споделил още миналата седмица, но кой ли помни. Естествено, преспиваме заедно, а той остава до сутринта, после до обяд. Поръчваме пица, гледаме филм, а на следващата вечер излизаме заедно. Пак заедно се връщаме. И така, до днес.
Звучи невероятно, но този мъж никога не си тръгна. От онази петък вечер той никога не се прибра вкъщи без мен, нито аз без него. На втората седмица ме попита дали съм влюбена и аз освободих квартирата, за да заживеем заедно. А днес сме женени и с бебе.
Всички знаем, че любовта изисква усилия, жертви и компромиси. Знаем, че може да е кучка и много да наранява. Обаче може и да е лесна. Може да е лежерна точно като неделя сутрин, онази, за която Faith No More пяха. Може да дойде без да я търсиш, без да я очакваш, като цунами, което ще ти завърти главата, но ще останеш жив. Ще отвори съзнанието ти за безкрайни разговори, защото вече ще има някого, с когото да си кажеш всичко.
Той ще бъде най-добрият ти приятел, любовник, съветник. Ще се превърне в огромно клише, в което не си вярвала. Ще бъде сродната ти душа, този, който някак ти е липсвал винаги, без да го знаеш. По-добрата ти половина.
Той ще те кара да се чувстваш красива и гениална, но не това е основното. Ще ти показва хубавите страни, но и лошите. Ще те накара да спреш да бъдеш малкото разглезено момиченце, единственото дете. Ще ти помогне да видиш света такъв, какъвто всъщност е. Ще те накара да пораснеш.
Защото, ако не го направиш, ще накараш сродната си душа да бъде нещастна. Ще я давиш в капризите си, в променящите се настроения, в бушуващи хормони и насадени страхове. Ще направиш разговорите ви по-кратки, а усмивките не толкова широки. Ще започнеш да я губиш. Аз не бих поела този риск.
Веднъж намерила сродната си душа, една жена трябва да я опази. Не защото може да остане сама в големия нов апартамент или дори защото ще отглежда сама детето си. Трябва да я пази, защото е рядкост и е богатство, което не можеш да купиш, но пък можеш да имаш просто така. Стига да се оттървеш от този гаден негативизъм.
В края на краищата, за сродната ти душа е важно да бъдеш щастлива. Тя не се интересува, че прането е от три дни в сушилнята и че в банята започва да се събира мухъл. Ще яде манджите ти в захлас, но без проблем ще поръчате и за вкъщи. Ще чисти апартамента всеки уикенд, докато ти лежерно забърсваш прах. Ще те убеждава, че си добра майка, въпреки че дъщеря ти не може да си мие ръцете сама.
Той ще те заразява със своя позитивизъм на всяка крачка. Нежно, но настойчиво. Ще ти показва, че всичко е хубаво, приказно, забавно, любопитно. А когато му кажеш, че не всичко в света е интересно, той веднага ще те опровергае: „Всичко е интересно. Ти просто си забравила“.
