Все повече осъзнавам, че човешките същества, избрали да бъдат родители, са мазохисти в най-буквалната форма на значението. Особено тези, които са твърдо решени да продължат с приключенията след появата на децата си.
Само като си помисля, че някои хора имат силата и смелостта да обикалят по екзотични държави и да катерят високи планини, носейки бебетата и децата си на гръб, ме обзема паникa, задушавам се и не мога да си поема дъх.
Тези хора покоряват върхове, а аз тук се вайкам за едно море и то не по чукарите на Черна гора, ами ей тук, на Слънчев бряг, където няма недостиг на магазини, хора и електричество.
Багажът поне беше лесен за събиране. Взехме само най-нужното – малко дрехи и козметика за нас възрастните, за бебето и племенничката – 5 чанти с най-различни дрехи, козметика за всичко, лекарства за всякакви рядко срещани болести, памперси, памперси за плуване, пояс, надуваема лодка, плажна палатка, постелка за пикник, бебешка количка, кутия с най-разнообразни играчки, книжки, моливи за рисуване, кърпи, лаптоп, постелка за йога (защото надеждата умира последна), чаршафи и възглавница за бебето, (което е напълно безсмислено, тъй като, разбира се, то спи, само ако е при мен), бебешка храна, съдове за бебешка храна, прибори, милион обувки, плавници, щипки, простор и други жизненоважни неща.
И така една ранна сутрин, заедно с половината покъщнина, се натъпкахме в колата и потеглихме. Само кучето липсваше. Баба и дядо се настаниха отпред, аз с бебето отзад, а племенничката, заедно с една част от багажа и милион играчки – на допълнителните седалки най-отзад. Ех, нямахме търпение да стигнем до морето и да си починем. А дотогава можех да си подремна сладко сладко в колата.
Да, ама не. Разбира се бебето спа само 30 минути и в момента, в който излязохме от София то се ококори. Дотам беше със спането и мечтите за сън. След безброй изпети песнички, многократни спирания, няколко тоалетни, кафета, сокчета, солети, сладоледи, игри на кукли, на дрънкулки и няколко истерични плача, успяхме да стигнем цели до морето. Ей сега само се настаняваме и отиваме на плажа.
Разтоварихме колата. От хотела ни гледаха със спокойна паника в очите, сякаш ни питаха „Колко дни ще прекарате тук?“.
Какво искате бе хора, това са просто „за всеки случай“ неща. След няколко пълни асансьора, вече сме в апартамента, а след няколко размествания кой къде да спи, може да се каже че вече дори се бяхме настанили.
След известно време…
Ето ни и нас на плажа – аз носех бебето в ергономична раница, бабата влачеше племенничката заедно с 2 големи торби през рамо, а дядото носеше под мишница количката, заедно с лодката, 2 пояса, 2 чадъра, постелка за пясъка и чанта, закачена за количката. Племенничката носеше себе си, което й беше доста трудно. След като бебето поспа рекордните 2 часа на плажа, дойде време да го запозная с морето.
Разбира се, като любител на солената вода, си представях как бебето ми ще види водата и ще започне да се киска от радост и кеф. Случи се почти така, само дето вместо кискане от кеф, то ревеше истерично от чист ужас. Не само че имаше нещо синьо, мокро, студено и безкрайно голямо, ами имаше и огромно количество полуголи хора, крещящи, пищящи или просто излежаващи се върху нещо жълто и горещо.
С други думи – не, не му хареса на бебето. Бях обаче упорита в това начинание и бях твърдо решена да започне да му харесва. На третия ден вече откри новата си любима игра и започна да използва пояса като проходилка във водата.
Родителите ми бяха потресени, че не държах толкова да влизам във водата, а исках повече да лежа, да се пека и да чета книжки. Те имат вече дългогодишен опит с диванета. Първо сме аз и сестра ми, сега – трима внука, свикнали са с лудостта и вече не помнят значението на думата „почивка“. А аз всъщност за пръв път разбрах и оцених почивката. Все мрънках, че искам активна почивка, е, на, отсега натам все активни ще са почивките ми. Внимавай какво си пожелаваш.
Ето защо в моментите, когато бебето спи аз решавах да се изтегна като гущер под горещото юлско слънце и да се насладя на няколко страници от любима книга.
По някакъв начин оцелявахме на плажа, колкото и племенничката ми да се опитваше да попречи на това с постоянното си желание да ходи „на дълбокото“. С много игри, смях и пищене дните минаваха бързо, а забавната паника се увеличи многократно, когато пристигна и сестра ми заедно с мъжа си и другия ми племенник.
Тъй като за 10 дена си станахме много близки в хотелската стая, имаше и няколко лични откровения. Бабата си призна, „Всичко ме дразни“, а пък дядото симпатично сподели, че на море с две деца не е като с едно. Е, затова със сестра ми пък мислим да ги пратим догодина сами на море с 3 деца.
Може да не звучи като почивка, но истината е, че с това активно море си разнообразихме ежедневието, насъбрахме много весели преживявания, натрупахме опит в отглеждането на маймунчета и сега имаме хубави спомени, които ще си разказваме през зимните студени дни, когато може да ни хрумне налудничавата идея да идем пак на море догодина или още по-страшно – на зимна почивка.
