Учителят ми по литература, светла му памет, обичаше Ботев, беше му любимият поет. Ама наистина му беше, не защото така се прави.
Когато тръгнахме да учим „До моето първо либе“, в XI клас, той влезе в стаята и, без да каже нищо, начерта две успоредни прави на дъската. Ученици, пита, според вас стихотворението „До моето първо либе“ за какво е? Ние почнахме, закономерно – за героизма, за патриотизма, за борбата, за робството, за революцията, абе, всичко, дето пише по читанки и анализи.
Той мълча, слуша, мълча, слуша, пък накрая каза: „Аз си мисля, че е за едно младо момче като вас. Дръзко. Пълно с енергия. Пълно с идеи, и със страхове, и с чувства. Като вас. Това момче е влюбено, като вас. Само че вижда и се притеснява, че с жената не гледат в една и съща посока. Като две успоредни прави са, никъде не се пресичат, нищо че му се иска да беше така. Когато хората не се пресичат никъде, не става, ученици. Само това има значение“. (По-натам, понеже не харесваше училищното ми гадже, викаше му „пъпеша“, и на изпращане от уроци, ми казваше „хайде, Лорче, оттука право на бостана“, ме е питал „Лорче, ти помниш ли или не помниш аз какво ти казах за „До моето първо либе“? Помня.)
Учителят ми, Илко Христов, рядко ни говореше за героя Ботев (поета революционер!), за идеализирания образ, който му се слага. Говореше ни за Ботев, когото го е страх и го е яд, и изпада в крайности, и невинаги постъпва правилно, и освен всичките борби, за които му вием венци, си има и една със себе си, дето никой не му вие венец за нея. За човека Ботев. За едно момче, което е решило да порасне преждевременно. Аз харесах това момче, разбрах го. Спря да ми прилича на чужд и мъртъв портрет на стената, ами повече на някого, дето можем да се обичаме или скараме, или да му ходя подир идеите, или да сме приятели.
Помня, че г-н Христов даже ни е питал да си помислим, ей така, според нас, ако е вярна онази история за зимата с Левски в мелницата, за какво е възможно да са си говорили помежду си, какво са правили. Години по-късно, в постановката „Наблюдателите“ от Константин Илиев, гледах пресъздадена точно тази сцена, и беше това, което си бях представяла като ученик – смяха се, приказваха си за мечтите си и за момичета, и им беше много студено.
Да не беше Илко Христов, за мене Ботев щеше да си остане архидосадна тема за разработка, някакъв свръхчовек, полубог, откъснат от хората, тема за патетична националистическа и партийна пропаганда, и за „кур“ на стената, ако си от другия пловдивски отбор. Едва когато разбереш, че и той като тебе е бил едно малко момче, осъзнаваш действителните му мащаби.
Днес на сирените си мисля, че да изхвърлиш пропагандата и клишетата от главите на един клас деца и да посееш мисъл и емпатия на тяхно мято, само по себе си е подвиг, борба и революция.
Вижте още:
