Около бременността има доста моменти на вълнение: или поне моменти, в които човек трябва да изпитва вълнение, ако не иска да изглежда като ботор-аутист в очите на околните. Най-важният от тях, който превъзхожда дори самото раждане, е научаването на пола на бебето.
Обикновено преди да стане ясно какъв е ембрионът, всички казват: „Каквото Бог дал“ и „Няма значение, само да е живо и здраво“, но в същото време както бъдещите родители, така и потенциалните баби, дядовци, лели, тетки пр. имат някакво предпочитание за това дали новият член на семейството ще се гизди в панталончета с ръбове и папийонки или ще се носи в огромни, тортоподобни, розови рокли.
И ето го и момента: лежа на кушетката, а лекарят натиска корема ми с лигавото, студено нещо. „Ха, я виж какво е това там! Пишка!“.
Поглеждам към дюкяна му и бързо се сепвам: май не говори за себе си. Обръщам поглед към екрана: извънземното си плува с главата надолу, размахва крака и между тях нещо стърчи, очевидно миниатюра на пенис.
Доволна съм, че няма да се налага да връзвам плитки: нещо, което така и така не умея, нито да измислям художествен похват, с който да обясня какво представлява менструацията. Освен това, момчетата са по-склонни да бъдат манипулирани през Едипа от майките си, играят си с топки и автомобили, вместо със зловещи кукли и тигани с пластмасови яйца, и като пораснат печелят повече пари, с които могат да организират луксозно погребение на обичната им майка.
Уви, съпругът и роднините ми явно не разсъждават като мен. На новината за пишката, бъдещият баща промъца със зле прикрита покруса: „Абе…подозирах аз…щото се разхубавяваш. Нищо де. Каквото такова“.
Баба ми беше още по-слабо деликатна в покриването на емоцията. „Панталонче или рокличка да шия?“, ме пита закачливо по телефона. „Момче е“, казвам аз. Мълчание. „Аз се надявах на обратното…че да носи твоите роклички…аз за какво ги пазя?“ Въпросът е зададен със същия тон, с който се пита „Аз за какво ги правих тия сарми?“, така че няма какво да отговоря.
След кратък размисъл баба ми решава все пак да ме разведри от тежката новина и казва с по-бодър глас: „Абе виж какво…важното е да е живо и здраво“.
Едно време хората са искали да им се раждат момчета, за да има кой след някоя и друга година да хване ралото, лопатата или копието. Днес много хора се ужасяват от перспективата да гледат момче, защото „са по-буйни“, а на полето така или иначе не работи никой от семейството. Животните лежат по леглата ни, накичени с панделки и противопаразитни каишки, не ги преследваме с копия из пещерите. А „буйното“ ни тревожи, защото КАК ще гледаме телевизия на дивана до хемороид, ако наоколо има нещо живо, което „буйства“?
Така е, има малки момченца, които приличат на нещо средно между Бам-бам от „Семейство Флинстоун“ и Гейдж от „Гробище за домашни любимци“: изчадия, които ритат кучета, кормят жаби и крещят по майките си „Ти си грознааааа“. Момченцата пикаят в лицето ти и слагат мъртви животни в обувките ти. Освен това, има по-голям шанс да се увлекат по футбола и да си направят грозни татуировки.
Но има и прекрасни, чаровни момченца с дълги мигли и ангелски очи, които имат потенциала да се превърнат в качествени, готини мъже. Сексапилни балетисти, гениални писатели, синеоки пианисти, виртуозни неврохирурзи, брадясали палеонтолози, загорели пътешественици и смели откриватели…историята познава прекрасни мъже.
Със сигурност последното, от което има нужда светът, е още един мъж Скорпион. Но пък винаги ще има място за свестни, отговорни мъже, които слушат Pink Floyd, могат да сглобят холна маса с ръцете си и вярват в любовта.
