Знаете ли, моята баба, която обичах безкрайно, е била класна на Слави Трифонов в гимназията. Някога отдавна, преди той да избере комедията като свой житейски път. Даже веднъж, като съвсем малка, съм го виждала, покрай нея, още имаше коса и още не беше изключено хората да го виждат. Тя го намираше за забавно, крайно амбициозно и иначе нелошо момче, което някога е имало потенциал. Поне това ми е споделяла.
Години по-късно, и все пак малко преди той да избере окончателно да се дисоциира от обективната реалност и да се превърне в нещо като холограма от екрана на личния си телевизионен канал и профила си във Facebook, мой близък приятел, който имаше с него служебен контакт, ми сподели, че Слави, сам по себе си, като личност, сякаш вече не съществува, не търси човешки контакт, живее в свой собствен свят и вижда единствено сценаристите си, на които се е превърнал в нещо като кукла на конци. Това, разбира се, бяха негови впечатления, споделени на четири очи, за чиято автентичност аз не мога да гарантирам. Съдейки по публичното поведение, което от години насам виждам обаче, напълно мога да се съглася с чутото.
Снощи, преди лягане, разбрах за песента на Седем-ОсмиТВ за Лена Бориславова, дори проявих известно насилие над себе си да я чуя. И се замислих над нещо, което далеч не за пръв път ми хрумва – разликата между това да си „добър“ и да си „иначе нелош“. Може би няма по-голяма разлика между хората.
Сигурно е трудно да си имал потенциал, да си можел да се превърнеш в нещо стойностно, в нещо смислено, а после сам, със собствените си избори да си се довел до една вселена, която не стига по-далеч от „мандръсане“, „пари“, „министерски палати“, вечеряне с „бизнесмени“, чалга, празнота, продажност, нещастие. Само едно нещо е по-трудно – да знаеш и да виждаш, че има хора, които не живеят в тая вселена, защото са си избрали другото. Да знаеш, че си можел да бъдеш един от тези хора, но вече е късно за това.
Аз няма да защитавам Лена Бориславова – няма от какво, тя не е направила нищо нередно, та да се нуждае от моята защита. Грозните думи, насочени към нея, всъщност са насочени към всяка жена, просто носят нейното име. Защото тя е сред тези, които са дръзнали да успяват, да имат мнение, да опитат да оставят следа. Тук няма да коментирам симпатии и антипатии, одобрение и неодобрение към нейната личност. Дори ако Лена Бориславова е антипатична някому, тази „песен“, възкересена от най-бурните мутро-чалга времена, следва да му бъде по-омразна.
Вижте още: Лена Бориславова дразни колкото Брад Пит с пола
Тази „песен“ е опитът на група хора за последен или предпоследен път да надигнат глава от дъното, което сами са избрали, с надежда да дръпнат още някого със себе си, или поне още мъничко да се пошуми, да се поговори за тях, преди да стигнат до онова заветно „забравете даже наш’те имена“, което сами си избраха и после упорито работиха за него.
В света, който опитаха да построят, жените трябваше да сме такива – успяващи само на гърба на „Дългия“, на „шефа“, балеринки в къси поли, кръжащи около някого; продажни, като самия него, завъртени в спиралата на чалгата, на властта, на парите, на секса като разменна монета, на липсата на ценности, на смелост, на мнение. Само че този свят не успя. Той не се получи. Той се превърна в субкултура – отне няколко месеца дори на собствените ѝ защитници и привърженици да я разобличат, да я развенчаят, да я напуснат, да се отрекат от нея, да забравят „кой уши байряка“. Това „парче“ ще е чудо за три дни (повече за три дни, отколкото чудо), защото идва като последен епизод на изкуствена превъзбуда на летално болен преди смъртта. Когато протяга ръце, за да каже едно последно „мамо“, или, в случая, да изплюе финалната си храчка.
„Песен за Лена“ е „песен“ за мен и за вас, момичета. Обаче това няма никакво значение. Ние с вас слушаме друга музика.
Вижте още:
