Публикуваме разказът на наша читателка, който е по действителен случай. Ако и вие имате увлекателни истории, изпращайте ни ги на office@mamamia.bg
Това се случило в разгара на лятото на 1996 година. Всичко за сватбата било готово. Оставали само някакви си двайсет часа. Нямало близък роднина или приятел, който да не се вълнувал от предстоящото щастливо събитие. Вероятно и аз самата в корема на мама, която по това време била бременна с мен в шестия месец. Сватбата на Вероника и Станимир предстояла.
Някои от роднините изпращали подаръците си предварително, други пазарували до последния момент. От чужбина, специално пристигнал вуйчо ми Климент с последната си жена със звучното име Алба. Бялата ефирна булчинска рокля на мама стояла на закачалка в очакване. Булото било разстлано между два стола, синьото мънисто против уроки пъхнато в малката чантичка, а сватбената торта се съхранявала на студено при съседите. Да, всичко за „щастливия ден“ било готово.
Само дето баща ми изчезнал и спрял да си вдига телефона още към четири следобяд. Когато часът станал пет, майка ми не издържала и започнала да звъни обезпокоена на приятелите му. От него нямало и следа. Предстояла една, меко казано, кошмарна нощ. А също и ден след това. Всички търсили баща ми Станимир под дърво и камък. Проверили болниците, моргата, районното, накрая и изтрезвителното, но нямало нито следа от него. Приятелките на мама я успокоявали, а един от приятелите на баща ми дори предложил да го замести пред олтара, за да „не остане детето без законен баща“. Неговите родители били най-шашардисани от всички. Милите ми баба и дядо, в каква неловка ситуация се оказали. Те прекрасно знаели, че синът им е способен на всичко, но не могли да повярват, че това включва и да избяга от собствената си сватба така безотговорно. Баба ми Тина, майката на мама, само се държала мъжки и даже разказвала вицове, за да разведри обстановката. В крайна сметка, сватбата била отменена. На всички им станало пределно ясно, че младоженецът е изчезнал и няма да се появи в този ден.
След два дни издирване, Станимир вдигнал телефона и обяснил на баба ми, че бракът не е за него и за това решил просто да пропусне тържеството, без да уведоми никого. Хванал първия самолет за Мюнхен. Върнал се обратно след още три дни безпаричен, объркан и гузен. Майка ми не му проговорила цели три месеца, докато съм се родила аз и тогава, изненада, те все пак решили да се оженят. Има хора, които обичат да повтарят грешките си. Моите родители са сред тях. Този път нямало поканени гости на ритуала, само двама свидетели. Единият – продавачката на сладолед пред Гражданското, която изчакала цялата опашка да мине, свалила престилката, измила си ръцете и застанала до татко, а другият – прясно разведеният ми и костюмиран чичо Климент, който по това време си бил за известно време у дома.
След година и половина на бял свят се появила сестра ми Евелин. А след още три нашите все пак официално се разделили. Даже и аз си го спомням, макар и смътно. Понякога колкото и да опитваш да спасиш нещата, просто не се получава. После мама срещна един скучен, но предвидим мъж, с когото сега живеят спокойно, даже прекалено спокойно, а баща ми след като смени около 300 работни места през времето на моето порастване и извърши още куп глупости, намери най-накрая архитектурно бюро в Амстердам по неговия вкус. Казват, че бил много добър в това, което прави. Мама стана преводач в Брюксел, където сега живее с по-малката ми сестра и втория й съпруг. За съжаление, баба и дядо си отидоха от този свят още докато бяхме малки с Евелин. Много неща бяха преживели в тоя живот, а и изненадите, които непрекъснато им поднасяше баща ми, мисля че ги довършиха. Аз си останах най-близка с баба ми Тина, майката на мама и струва ми се, че съм наследила коравия й характер и умението й да разправя вицове в неподходящи моменти.
Но защо ви разказвам всичко това? Ами, утре се омъжвам. Баба ми Тина вече репетира тостовете, които ще вдига на сватбата. Татко пристига с най-ранния полет от Амстердам, а чичо Климент идва от Истанбул с последното си гадже. И да, мама вече ми каза, че избързвам, защото съм „само на 21“, но аз съм убедена, че съм открила точния човек. Стига да не избяга от сватбата, разбира се. Или пък аз да не избягам. Все пак да не забравяме, че в моите гени не може да няма нещо от бащината лудост. Последното беше шега. Аз наистина обичам бъдещия си съпруг, но друг път ще ви разказвам за него.
Сега, просто ми пожелайте късмет. 🙂
Текстът е взет от блога на Хара Нурин.
