Когато бях на шестнайсет, родителите ми твърдяха, че дискотеките, за които водех преговори през вечер у дома, ще ми омръзнат много бързо. „Да, бе, да!“, мислех си, хората от тяхното поколение нищо не разбират. Дискотеките започнаха да ми омръзват на двайсет. На двайсет обаче имах щастието да попадна в забавна и любяща изцяло женска компания – приятелска среда с безусловна подкрепа, с неразбираем за света вътрешен хумор, с щури пътувания, неограничено време заедно и спомени, от които дискретно да те е срам.
Малко по-възрастни наши познати предупреждаваха, че безметежното съвместно ежедневие приключва с първата значима връзка или перспективна работа на някоя от нас. А да не говорим за децата. „Да, бе, да!“, мислех си, разсъждават така, защото не са попаднали в среда като нашата. Нима няма взаимно да станем кръстници на децата си, да разсмиваме гостите на сватбите си с излагащи тостове, да гледаме филми за супергерои с мъжете си, и най-вече, да се събираме на по бира след тежък работен ден, за да се позабавляваме с истории за шефа и колегите и да планираме кратки бягства през уикенда?!
Аз не познах, но и те не познаха.
Днес, десет години по-късно, с момичетата се виждаме поединично и често. Идеята ни за честота варира между два и шест месеца. Диалогът продължава оттам, откъдето е прекъснал, сякаш са минали не повече от пет минути. Ако още си говорим.
Съзнаваме, че можем да се обадим една на друга, ако възникне спешен случай в два през нощта. Не се обаждаме. И толкова.
Виждаме снимките на други момичета, наши бивши колежки или познати. Те споделят общи приятелски снимки от изкачени върхове, морски ваканции, женски вечери в бар или съвместни предприемачески инициативи.
„Къде сбъркахме?“, питаха в една популярна стара реклама. По-добри приятелки от нас ли се оказаха тези момичета? По-добри хора? Обичаха ли се повече?
Кариерата
В началото бе словото. Думи на взаимна гордост, обсъждане на първите авторски статии, постижения в продажбите или наградени репортажи. Шеги за първия антипатичен колега. До момента, в който си кажеш наум: „Ако скоро не спре да се хвали и да споменава непознати за мен хора, да излъжа ли, че имам да върша работа и просто да се прибера?“. Или: „Цял ден тичам по задачи, а ти правиш йога у вас, но сега твърдиш, че си уморена?“. Или: „С какво заслужи тази позиция повече от мен?“.
Между жените съществува здравословна конкуренция и това може да бъде вдъхновяващо. Понякога тя се проявява във взаимна мотивация да изпробвате нова фитнес програма, или да се преборите за повишение. Друг път – в коварни колебания за точния размер на нечия заплата или в лукави категоризации на съотношението в стойността между жената кариерист, жената служител и жената домакиня. Вероятно можем да си спестим всичко това, ако обръщаме внимание на причините за сметка на следствията, и вместо да кажем още две изречения за себе си, да зададем на приятелката си два допълнителни въпроса.
Връзката
Да запознаеш нов партньор с приятелките си може да се окаже стресиращо изживяване, напомнящо по нещо състоянието на котката на Шрьодингер. Може да се окажеш в неприятна позиция на медиатор в антагонизъм, или в досадна позиция на „тези двамата, които се влачат навсякъде заедно“. Може да се наложи даразличаваш приятелското или партньорско искрено мнение от императивното изискване да избираш между два вида любими отношения.
Ще си направиш изводи и в двата случая, но няма как да знаеш кой е верният, преди да отвориш кутията. Най-полезно да вдигнеш капака й рязко и навреме. Оттам нататък е логично някои вечери да предпочетеш гушкането и готвенето, в други – с приятелките ти да споделите бутилка вино и нещо лично, а в трети – всички заедно да сте заети с бордова игра. Балансът между себе си и „нас“ е колкото нужен, толкова и труден, но зависи най-вече от теб. В противен случай ти оставаш човекът, изправен пред нерешимото уравнение с кого да отиде на море и кого да предпочете за новогодишните празници.
Спойлер: няма доволни.
Бебето
Преди няколко години гостувах на приятелка от следването ми. Тя току-що беше станала майка за пръв път и вярвах, че съм щастлива за нея. Проявяваше всички прилежащи симптоми на радост, вълнение и ентусиазъм. Сподели, че скучае, ако бебето спи, и че след раждането вече се интересува по-малко от личния си живот.
Не успях да разпозная лудата глава от университета, а и се почудих как раждането ще се отрази на връзката й с партньора. По-късно същия ден мен ме очакваше първа среща с двуметров брадат художник и теолог. Похвалих й се, а тя отговори, че съжалява, че все още ми се налага да ходя по срещи. Тогава разбрах, че не искам това отношение от приятел. След гостуването с нея не си написахме нищо друго, освен „Честит имен ден!“. Причината за мълчанието ни идваше… От друго мълчание. Тя не каза, че й липсва тръпката на срещите, а аз спестих, че си задавам въпроса дали, кога и с кого ще създам дете. Спестих й също, че се страхувам да не се разминем, а тя на мен – че скучае, защото приятелките й не я търсят както преди.
Докато разказвам тази открадната история, си давам сметка, че продължавам да постъпвам като лош приятел. По-лесно е да напиша това, отколкото да й кажа „Извинявай!“.
Не всяка нова майка може да бъде като най-добрата ми приятелка, която онзи ден звънна от родилното, за да разкаже, че са й дали да прибере вещите си в небезизвестна жълта торба на хранителна верига. Не всяка се превръща и в личност без самоличност, в чийто речник единственото местоимение остава „ние“.
Дори и тогава, а може би най-вече тогава, тази майка има нужда от приятелките си. Повече, отколкото те от нея.
Умората
Постигането на лично и професионално удовлетворение често е по-изтощително от пътя към него. Понякога стресът и умората подтикват към редовна отмяна на планове за сметка на час-два под одеялото или пред екрана.
Но демоните на приятелството често не се оказват най-щастливите ни моменти като успешна кариера, споделена любов или раждане. Всъщност демоните са егоизмът, завистта, досадата, апатията, страховете, които често отказваме да разпознаем. Да не се изправим срещу тях, значи да ги оставим да победят. Приятелството е като дете – за да порасне, го подхранваш, отглеждаш и възпитаваш. Говориш му и уважаваш правото му да помълчи. Иначе ще изгубите комуникация в тийнейджърските му години.
Някои приятелства приключват, а други остават, но се изменят. Благодарение на еволюцията силното оцелява. Благодарение на промяната гъсениците разперват криле, а някои графити се превръщат в диаманти. Можем да се научим да живеем в хармония с промените. Другият вариант е да си пуснем Uriah Heep и да признаем пред себе си, че “Sympathy just doesn’t mean that much to me, compassion`s not the fashion in my mind…(„Емпатията просто не значи толкова много за мен, съчувствието не е на мода в моя свят.“ )
Тази опция е по-лесната. Но резултатите й не обещават по-лесен живот.
