Това не е случка, за която съм чула от една позната, която пък е приятелка на братовчедка на героинята от историята. Е, не че аз самата съм била в епицентъра нa събитието (и слава Богу!), но съм сто и петдесет процента сигурна, че се е случило точно така, както ми беше разказано. А съм сигурна, просто защото подобен абсурд може да се случи само на човек в България и на Алиса в Страната на чудесата. (Макар че не е сигурно дали на Алиса действителността не й се струва гротескно нреална заради всичките съмнителни вещества, които приема перорално през цялото време на свето вълшебно пътешествие!)
Значи, звъни ми снощи една приятелка от Благоевград. Аз вдигам с неохота. Първо, защото е почти полунощ и второ, защото си мисля, че пак ще обсъждаме как отделни епизоди на “Сексът и градът” са й повлияли да се осъзнае като независима 40-годишна жена в сексуалния си апогей, която има зад гърба си два брака, едно дете и 124 литра вино само през миналата година. Обаче тя ме изненадва. Чувам я, че е запъхтяна (но не като след секс), а гласът й прекъсва, но не заради лошата интернет връзка, а от превъзбуда.
– Значи, Вуче, повече няма да звъня на 112, ако ще блокът да се срине и народът да се изпотрепе!
От мен се очаква да попитам защо.
– Защо? – питам учтиво аз.
И тогава тя ми разказва какво се е случило.
В продължение на около едно футболно полувреме моята приятелка, да я наречем Ади, слушала как съседите й от горния етаж се карат. Нищо необичайно в първия момент – просто лек семеен скандал, предизвикан от три рекреативни ракии и една неоправдано висока сметка за СПА и ноктопластика. Но какво става в последствие? Кавгата преминава в бой. Предатеско тънките панелни стени на кооперацията не успяват да заглушат шума от преобръщане на мебели, чупене на чаши, писъци и дрънче на прибори. На всеки, който през живота си е гледал поне пет филма от психо-трилър жанра, вече му е ясно, че не става въпрос за дрънчене на нокторезачки и чаени лъжички. Тук става въпрос за “тежката артилерия” – ножове за хляб и за риба, двузъба вилица за печено месо и най-вероятно шивашки ножици, за да бъде класиката пълна.
– Детето идва при мен, – казва Ади – и вика, “Мамо, не мога да заспя.” То не че аз мога при тази дандания, но ми е някак по-поносимо, понеже съм си сипала шардоне. И въпреки това не мога да остана безучастна, нали? Все пак сме хора… Съседите отгоре имат най-сладките близначки на света. А тоя изрод в момента коли майка им. Затова се обадих на 112. Дадох си името, адреса, всичко.
– И после какво?
– Ами идват след около половин час двама органи, звънят ми на вратата, аз отварям по пижама. Питат ме дали аз съм подала сигнала за ПРЕДПОЛГАЕМОТО семейно насилие, и аз казвам “Да”. Ама сега никакъв шум не идвал от апартамента. Може, казвам аз, понеже се обадих преди повече от 30 минути. Досега вече може да я е убил. Или най-малкото да я е пратил в безсъзнание с едно кроше.
– Няма скандал.
– Ама чакайте бе, хора, да не би да очаквате, че ще се кача горе и ще ги помоля да продължат да се бият, докато вие дойдете?
– Госпожо, айде да се успокоите и да не ни говорите на “въпреки”, понеже точно сега сме доста разстроени с колегата, задето ни разкарвате посред нощите за глупости. Ще бъдете глобена за подаването на фалшив сигнал, това да ви е ясно.
– Ама той я биеше… Хвърляше столове по нея. И я заплаши, че ще я прати да почива в гробището при майка й…
– Ние нищо не чуваме.
– ЗАЩОТО ВЕЧЕ МОЖЕ ДА Я Е ПРАТИЛ ПРИ МАЙКА Й!
– И после какво стана? – попитах аз.
– Ми тръгнаха си. Без да позвънят на съседите, без да се поинтересуват какво се е случило, нищо…
Преди шест месеца извиках полиция за далеч по-невинна случка от битово естство в блока, в който живеех тогава в Ньоребро, в северната част на Копенхаген. Съседът отгоре дънеше хаус музика нонстоп, денонощно. Тапите за уши не помагаха, понеже бийтът от тонколоните друсаше стените, леглото и психиката ми, а кучето на съкваритрантката виеше на умряло. В един момент започнах да си мисля, че може би съседът или е предрусал или е получил инсулт и е умрял, а уредбата просължава да си свири. Затова се обадих на ченгетата.
Пак беше късно през нощта и аз също вече бях по пижама, когато звъннаха на вратата ми. Бяха мъж и жена, и двамата супер секси. Даже за момент си се усъмних дали не ми правят “Скрита камера” и са пратили актьори, които само се правят на ченгета, но иначе играят в крими сериали на Netflix. Обаче не бяха актьори. Иначе полицайката нямаше да ходи с неизскубани вежди и без фон-дьо-тен.
Какво се случи в общи лини беше следното: Казаха ми да си стоя в апартамента, докато те “разнищват” случая, аз обаче през цялото време подслушвах през открехната врата. Те се качиха на горния етаж и, макар че към тоя момент музиката като никога беше замряла, двамата тропаха по вратата около 15-20 минути, докато нарушителят на общественото спокойствие най-после не им отоври. След като говориха с него, слязоха при мен и ме уведомиха, че човекът не е опасен, обаче е освидетестван от от две психиатрични институции и затова се държи неадекватно. Дали му да разбере, че ще му изземат аудио-уредбата и тон-колоните, ако само още веднъж някой се оплаче от шума, който вдига. Той им казал да го духат. Те му казали “Приятна вечер!”
Обаче в Благоевград, а вероятно и във всеки друг град в страната, вече съм убедена, нещата се развиват по коренно различен начин, когато някой от малкото съвестни граждани събере кураж да подаде сигнал за домашно насилие, прекомерен шум или други неуредици в жилищната кооперация. И докато разни там известни мадами, облечени в черните рокли-шедьоври на Оскар дела Рента, Версаче и Живанши, вдигат ръка като нетърпеливи ученички, повтаряйки” “#MeToo! #MeTOO! И аз също!”, в нашата мила родина хиляди жени в изтъркани пеньоари и с бузи, зачервени от шамари вместо от руж na Lancôme, реват всяка нощ. Завити през глава. За да не ги чуе съседката Ади. Понеже и да ги чуе, просто няма смисъл…
