Въпреки че терминът „феминизъм“ исторически произхожда от борбите за еманципация на жените и минава през период, в който се счита, че всички жени споделят дискриминация на базата на пола си, патриархалните отношения далеч не са едностранна връзка, в която един е злодеят, а другият – жертвата. Всички биваме третирани несправедливо в даден момент, според това какви гениталии и каква сексуалност се предполага, че имаме, и каква е уж традиционната ни роля.
От един мъж например масово се очаква да не показва чувства, да не показва слабост въобще никога, да е способен да оправя коли, водопроводи и дограми, да не дава на жена да носи нищо повече от картонена кутийка за торта, защото носенето е мъжка работа, да внимава да не носи, да не говори и да не прави нищо, заради което могат да го помислят за „педал“, защото ще го подиграват и третират унизително. Разбира се, само някой, който страда от комплекс за малоценност и съмнения дали наистина успява да се докаже като мъж, може да смята това за обидно и да се опитва да се открои за сметка на човек с различна от неговата сексуалност.
За съжаление, доста мъже имат ниско самочувствие, и това е очевидно най-вече при онези, които се опитват постоянно да се доказват пред приятелите си като алфа мъже, всякакви нацистчета, мъже, които обичат да говорят за пишките си, да си показват пачките и т.н. – това е техният компенсаторен механизъм да се справят с вътрешните си конфликти. Всеки човек със самочувствие и вяра в себе си знае, че няма какво да доказва пред другите и те трябва да го приемат такъв, какъвто е.
Но дори и да не сме някой ултра(с) мачо, заобикалящата ни среда вероятно ни е приучила да играем, най-вече в мъжки групи, това, което аз наричам „игра на съревнование“.
Тя се състои в това да си вечно на страната на правото, никога да не излизаш погрешния в спор, винаги да си над нещата. За да изпъкнеш пред останалите, си вечно този, който се подиграва някому, атакувайки нечия сексуалност, външен вид и способности. Даже изпитваш наслада от това да натриеш на някого носа, защото за теб животът е битка между доброто и злото, правото и грешното, и ти си героят, който трябва да победи и да получи признанието на приятелите си и да впечатлява жените.
Там, където ни заучават с подобни модели на поведение, се затвърждава и ролята на жената като по-слаба, зависима, като обект, за който трябва да се грижим, да предпазваме и който ни дължи своята безпрекословна вярност. Разбира се, мнозина от нас, мъжете, чувстваме, че подобно поведение е дълбоко погрешно, че няма нужда да се преструваме на нещо, което не сме, че ни уморява и извращава целият този театър, който уж трябва да ни предпази от присмех и съжаление; че искаме просто да бъдем себе си, както и да не се притесняваме толкова в контактите си с жени. Да живеем в свят, в който можем да бъдем откровени и честни, да изграждаме връзки и приятелства, които не се случват главно чрез конкуренция и непрестанно доказване.
Феминизмът и връзката ми с вдъхновяващи феминисти, които се опитват да бъдат самокритични, но и критични към обществото, което възпитава патриархални ценности, ми помогнаха да сверя вътрешния си компас и да дефинирам за себе си някои истини, които винаги съм чувствал близки. Както и да деконструирам редица подобни безмислени поведения и предразсъдъци, поводи за фрустрация, и да гледам с малко повече разбиране на огромните различия между хората.
Може би всичко тръгна от протестите за тока преди повече от десет години, когато вече се бях политизирал и бях стигнал до идеята, като болшинството у нас, че с политическите партии няма оправия; че системата, в която живеем е дълбоко корумпирана; че се редуват да ни управляват елити, изповядващи различни „религии“, подреждащи ни в пирамидални структури, за да ни държат зависи и подчинени.
Същевременно почнах да се образовам относно различни модели на управление и съжителство, които са заложени на кооперация и участие на всички във взимането на решения, изследвайки примерите на различни общности по света, които се опитват да постигнат това. Слоганът на т.нар. алтерглобалистко движение от края на 90-те и началото на XXI век – „Един друг свят е възможен“ – се превърна в моята пътна табела. Исках да видя как реално изглежда да се организираш с хора, по хоризонтален начин, как бихме могли да живеем като равни, да бъдем отговорни, независими и автономни.
Така стигнах дотам да заживея в една окупирана сграда в квартал на Прага, бивша поликлиника, изоставена от държавата, където с колектив хора организирахме социален център, оправяхме всичко сами, организирахме всякакви курсове, политически акции, отворени кухни, бар, място за концерти и събития – всичко без вход, само с дарение, който иска, и много други неща. Там срещнах и много феминисти, с които израснах в разбиранията си.
Нашите възгледи, и впоследствие моите, отразяваха феминизма от третата вълна, който се появява като критика на модернизма и колониализма.
Който отхвърля твърдението на по-ранния феминизъм, че всички жени са обединени в това, че споделят еднаква дискриминация, отхвърля и наличието на универсалните категории, в които биват поставяни хората.
Този неуниверсализъм отхвърля наличието на една истина за света.
Няма валидни универсални категории, които да работят навсякъде по света. Живеем в свят, където дори чисто физиологически хората не се раждат само като мъже и жени, колкото и да не иска някой да приеме факта, където е пълно с различни разбирания за това как е добре да си живееш живота, какво е справедливо, от какво имаме нужда като хора, пълно е с множество различни култури на съжителство. По друг начин погледнато, светът не е просто Изток или Запад, САЩ или Русия, консерватизъм или либерализъм, добро или зло, и т.н.
Излизайки от рамките на миналото, можем най-накрая да проблематизираме и теми, които досега са били табу и за които ни е срам да говорим – като репродуктивно здраве и сексуално образование, психологически травми. Да критикуваме доминиращите стереотипи за това как трябва да изглеждаме, социалния етикет на поведение, историческите митове, които определят съвременните ни модели на поведение. Дори понятия и думи, като например „еманципация“ (от man – мъж), което практически означава „интегриране в мъжкия свят“, където правилата са направени за мъже, историята е написана от мъжете, където сме равни според мъжките стандарти и поведение – всичко това знак за фалшивото равенство, което съществува въпреки широкото участие на жените в светския живот в голяма част от света.
Феминизмът ни провокира да бъдем отворени и да изследваме и себе си, и обществото, в което живеем, да сложим под лупа това, което се е смятало за даденост. Разделенията между социални полове, на базата на произход, на възможности и прочие, са един социален конструкт, който се поддържа само от нашата вяра в него, и е причината да потискаме както себе си, така и останалите.
Може би най-важният за мен принцип, произхождащ от третата вълна феминисти, е т.нар. пресеченост – идеята, че всички потисничества са взаимосвързани, че се пресичат.
Например, дори и да смятаме, че не се държим сексистки и не дискриминираме заради пола, но от друга страна не искаме да наемаме жени от ромски произход или чернокожи жени, или да им даваме квартири под наем например, заради произхода им, тогава нашият расизъм допринася за неравностойното им положение и допринася за това те да бъдат уязвими и зависими от някой друг. Същевременно, друга жена, бяла, дори и да е бедна и да бива третирана като втора класа човек, заради икономическите ѝ възможности, е привилегирована спрямо ромките и може да върже двата края и да си наеме въпросната квартира, която е отказана някому, заради цвета на кожата му. Това води едните до сегрегация и живот в гета, до стигматизация на живеещи в мизерия.
Този пример следва да покаже наличието на привилегии. В този свят на неравенства, отдавна е ясно, че да си бял, хетеросексуален, богат мъж е предимство. Да си бяла жена, дори бедна, също може да бъде. Но ако бялата жена беше лесбийка, а чернокожата – не, пак ли щеше да е същото?
На фона на всичко това, адски опростено и синтезирано, за да го споделя с вас, може би разбирате защо не понасям хора, които се бият гордо в гърдите, защото са се родили някъде на земното кълбо с нещо в гащите си. Които не са постигнали нищо, но се опитват да се заблудят, че реално са нещо, принизявайки хората около себе си, обвинявайки другите за това, че не потискат чувствата си и „хленчат като жени“ или „педе*асти“, защото искат промяна, уважение и равноправие. Защото ги мързи да разберат защо не се чувстват добре в измислените си роли и защо като се напият изведнъж се превръщат в други хора и бият и убиват партньорите си, в най-лошия случай.
Е, чак такъв не съм бил, но спектърът на токсичността е широк и не прощава и на малкия мачо.
Благодарен съм много най-вече приятелките ми феминистки в Прага, които ми помогнаха да се науча да третирам всички поравно, като хора, не само на теория. И да превъзмогна факта, че не мога винаги да съм прав, че не е нужно да съм на всяка манджа мерудия, че няма значение как изглеждам и дали ме харесват всички, и да се правя на герой и да се изсилвам без повод, за да впечатля някого. Дребни неща, но променят адски много.
Сега си представете, че един друг свят е възможен, където много хора променят много дребни неща, заедно.
Вижте още:
