Когато за пръв път се докоснах до драг културата преди няколко години, си нямах и най-бегла представа за какво става дума. Може би е излишно да казвам, че бях скептично настроена. Погледнато отстрани, ми се струваше твърде крещящо, показно и шарено. На онзи етап не правех разлика между драг кралица и транс човек. Нито между транс мъж и транс жена. Нито между участничка в шоуто RuPaul’s DragRace и някого от хората, които проституират около Лъвов мост. С времето се убедих, че именно тези конкретни наративи на неразбиране са характерни кажи-речи за всеки човек, който никога не знае що е то драг.
Първият ми досег се случи чрез споменатото реалити шоу – мой близък човек искаше да ми покаже един епизод, а аз се съгласих, защото исках да отбия номера и да ме остави на мира с тази тема. Предполагах, че предаването копира „Следващият топ модел на Америка“ на Тайра Банкс, което никога не съм следила, и, честно казано, изобщо не ме интересуваше кого от преоблечените мъже на сцената ще обявят за най-красив. Наред с това, не разбирах и защо някакви непознати за мен хора трябва ме занимават със своята сексуалност – то сексуалност и аз си имах и не занимавах с нея никого, освен хората, които исках пряко да участват в нея. Нямах нищо против хората, един вид, стига само да не ми парадират с това.
Онзи „само един епизод и после спираш да ми говориш за драг“ обаче се превърна в години гледане и четене по въпроса. Днес мога смело да твърдя, че драг културата ме промени. Не, не сексуалната ми ориентация, макар и не мога да отрека, че донякъде ми помогна да открия, че няма нищо нередно в това да я изразявам и манифестирам. Промени ме от гледна точка на това, че ме научи да бъда по-гласна, по-дръзка, по-разбираща и открита, по-отдалечена от попкултурното разбиране за приемливо и неприемливо, същевременно променяйки самата попкултура в същата посока. Случи се така, защото драг културата не отговори на предварителните ми очаквания.
Ако попитате речника Merriam-Webster, ще научите, че драг – това е „развлечение, в което изпълнители, облечени като представители на противоположния пол, карикатурят половите стереотипи чрез използването на често скандални костюми и преувеличени маниери.“ Макар и вярно, това обяснение е недостатъчно. Най-малко поради две причини. Първо, не е задължително да имперсонираш представител на противополжния пол и няма пречка да се заиграваш със собствения си. Второ – и според мен по-важно – стереотипите, които драг изпълненията окарикатуряват, далеч надхвърлят половите.
Форма на изкуство, форма на политическо изразяване, форма на общностна култура. Това е личната ми кратка дефиниция за драг. Разбира се, развлечението също е дълбоко намесено. И няма нищо нередно в това.
Изкуство, защото драг изпълнителите знаят две и 200 – поне малко пеене, поне малко танц, поне малко актьорски и театрални умения, дизайн на концептуални облекла, а често и създаването им с подръчни материали от първия до последния бод. Някои от кралиците, с които съм запозната, са развили до съвършенство част от посочените таланти. Други умеят „по малко от всичко и всичко от нищо“ – същата дефиниция, която чух и за знанията на успешния журналист още на първия си учебен ден във ФЖМК на СУ „Св. Климент Охридски“.
Една от любимите ми авторски песни от последните години е създадена и изпълнена именно от драг кралица:
Политическо послание, защото в рамките на комедията си драг изпълнителите могат да адресират всеки обществен проблем. И го правят – от стереотипите за полове и стереотипите за успех, до маргинализацията на определени обществени прослойки, крайния консерватизъм, упоребата на оръжие, предизвикателствата в семейството, консумеризма, различните форми на насилие, специфичните за определени общества явления като например различните типове тероризъм и мотивацията зад тях, училищните стрелби в САЩ.
Общностно преживяване заради обединяващата си роля за често гледаните с предразсъдъци от обществото хора с нетрадиционна според нормативните очаквания сексуалност. Общността, която изгражда, е приемаща и, за разлика от редица други субкултури, не е насочена към това да наранява никого.
И, не на последно място, развлечение.
Ако попитате дали хуморът в драг културата е силно сексуализиран и крайно безобразен… отговорите са „да“ и „ооооо, да“.
Само че с едно интересно и важно уточнение. Драг културата е първото и генерално едно от малкото комуникационни пространства, където шегата не почива на това да унижи теб самия. Няма да чуете познатите наративи за тъщата, чиято смърт възжелаваш, нито за жената, която вечно я боли глава, докто съпругът иска да правят някакъв прискърбно примитивен секс за задоволяване на неговите базови инстинкти, нито с това дали и с какво клинче е уместно да сте обути, или с вашето „тяло за плаж“ – за тези наративи все още си има запазени шоу програми в праймтайма на почти всяка телевизия. От хумора на една драг кралица, наред с много самоирония и много секс, ще чуете и гняв към поредна политическа изцепка, и жестоко до гротеска „roast“-ване на манталитета на всички онези, които със столетия наред са налагали кое е приемливо, кое – недопустимо, кое – смешно, а в края на деня „потвърпевшият“ от смешката им винаги си бил ти.
Що се отнася до визуалната презентация, визията на драг кралиците обикновено е брутална гавра със свръхсексуализирания медийно представен женски образ. Същата епилирана до последното мъхче жена, която следва да бъде покорна светица със сведени очи, но и с огромни гърди, нездраво фина талия, непосилно високи токове, изпъкнало дупе, буйна коса до кръста, прелъстителна къса рокличка, с която да си проси това-онова, със свръхизразителни вежди, прекомерно много грим, нереалистично отчетливи скули… Честно ли, братлета? Когато погледна обичайната драг кралица, виждам абсолютизирана гротеска на това какво е да си жена. И сигурно бих се ядосала и бих казала, че се преувеличава, ако същевременно не виждах и начина, по който аз и доста съученичките ми ходехме на училище в десети клас, нарамили подръка комплексите си.
И след като вече намесих училището, трябва да кажа, че ако това беше литературно интерпретативно съчинение, щях и да напиша помпозно изречение как огромни социални натрупвания от спотаен гняв срещу обществената несправедливост и маргинализацията и немалко болка са се трансформирали чрез изразни средства в драг. В този смисъл съвременният драг е такава субкултура, каквато е бил и продължава да бъде пънкът например. И също като пънка няма как да бъде харесван от всички, най-вече от любителите на статуквото.
Извън съвременното си измерение обаче, културата на артистизъм, преоблечен в женски дрехи, изобщо не датира от последните години или дори десетилетия и в този смисъл е безсмислено да ѝ бъдат прииписвани характеристики на изкуствено възникнала с едва ли не пропагандните цели да превърне всички ни в „джендъри“. Всъщност в по-стари времена преобличането на мъже дори е функционирало като един от начините за изключване на жените от обществения живот.
В Древна Гърция жените са били смятани за по-низши от мъжете и негодни да бъдат актьори, така че женските герои са били играни от мъже.
Тази практика продължава и в Шекспировия театър и в японския Кабуки, форма на драма с песни и танци. Не е непознато явление и у нас – спомнете си поставянето на „Изгубена Станка“ в „Немили-недраги“. Но нима някой би посмял да постави под съмнение мъжеството на българския хъш и да го обвини в джендърство за едното белило и престилка?
Самият термин „драг“ (в буквален превод – „влачене“) идва от края на 1800 г., когато мъжете изпълнители носят тежки поли, които се влачат по сцената, докато изобразяваха преувеличени женски роли.
В интервю за TIME Джо Е. Джефрис, драг историк, който преподава театрални науки в факултета по драматични изкуства Tisch на Нюйоркския университет, отбелязва, че драгът и хомосексуалността всъщност изобщо не са били свързани до 30-те години на миналия век. Сексологията, изучаването на човешката сексуалност и сексуални практики, създаде категории, които се опитаха да поставят хората в кутии. Както споделих по-горе обаче, нито полът, нито определена сексуална идентичност или ориентация, предсталяват задължително условие за занимаването с драг.
Драг баловете стана популярен сред ЛГБТИ+ общността през 20-те години на миналия век и беше безопасно място за чернокожите куиър хора да се изразяват, тъй като баровете бяха разделени. Драг кралиците свирят в гей барове, които започват да се появяват около 50-те години, въпреки риска да бъдат арестувани. През 80-те години културата на балната зала се възобновява, както се вижда в култовия за тази общност документален филм от 1990 г. „Париж гори“ или в телевизионното шоу от 2018 г. „Поза“.
Drag все още е включен в съвременния театър, но също така се е разклонил в своя собствена форма на изкуство, какъвто пример е именно споменатото шоу RuPaul’s DragRace, което обаче, въпреки огромната си комуникационна и обединяваща роля, с годините и сезоните все повече залита в „розов капитализъм“, като използва трибуната си за превръщане на тази култура в канал за продажба на ширпотребен продукт.
А гримираните и облечени в женски дрехи мъже и до ден днешен надхвърлят рамките на драг културата. Понякога си прехвърлям в телефона си снимки на култови музиканти от 70-те години, когато чуя или прочета някой да говори колко скандална е съвременната култура, докато същият човек е фен на Куин, Стоунс или Бауи например.
Раждаме се голи и останалото е драг, казва РуПол в един свой много популярен цитат, превърнат от него и в песен. И не е ли в крайна сметка така? Всеки елемент от визията, облеклото, поведението, хумора и социалното ни представяне е наш личен избор, с който манифестираме себе си, сексуалността си, политическата си ориентация. Някои просто го правим по-ярко от други.
Вижте още:
