През изминалата година Великобритания се нареди сред най-силно засегнатите от COVID-19 държави в света. След първия локдаун, наложен от властите миналата пролет, Петя Павлова, която живее на Острова от 14 години, и нейният приятел се решават на смела и интересна постъпка. Те се отказват от наема на жилище в централните части на Лондон и се преместват да живеят на лодка, с която обикалят мрежата от канали, пресичащи града.
Специално за Mamamia.bg Петя написа красив разказ за живота върху водата и за избора да бъдеш свободен от постоянно променящите се обстоятелства и от непредвидимостта на пандемията и политиката покрай нея.
Когато всичко започна преди около година, дългосрочните ми планове и идеи за света увиснаха във въздуха. По това време живеехме почти в центъра на Лондон, на таван с размерите на кутия за обувки, но както казват местните: „Location, Location, Location“. Беше удобно, защото и двамата с приятеля ми работехме в центъра и можехме да се придвижваме с колело до навсякъде.
И изведнъж спря да ни се налага. В началото на първия закъснял „локдаун“ настана голямо объркване. От изнемогващата здравна система, през липсата на лични предпазни средства за трудещите се на първа линия и страха от зараза, до не съвсем навременните мерки за подкрепа на тези, които като нас бяха загубили работата си – телевизорът бълваше тревожности.
Не помогна и фактът, че поради същото това местоположение, което правеше квартирата ни толкова атрактивна, наемът не беше особено нисък и в никакъв случай не беше достъпен за безработни. След неуспешни преговори с хазяйката стигнахме до извода, че трябва да вземем радикално решение в стил постапокалиптичен екшън. Преценихме, че зомбитата няма да ни докопат, ако сме достатъчно маневрени и самодостатъчни, затова изтеглихме заем и си купихме лодка.
Тук през последните десетина години все повече млади хора правят този избор, най-вече поради ужасно високите наеми и недостъпните цени на жилищата.
Каналната мрежа, която се разпростира из цялата страна, е строена в края на 18-ти и началото на 19-ти век и оригиналното й предназначение е да служи за пренасянето на тежки товари – като въглища и строителни материали, върху плоскодънни лодки, теглени от коне.
С изграждането на лондонските железници, каналите постепенно са изоставени, но в края на 20-ти век започва работа по възстановяването им, като до момента са приведени в състояние на употреба около 3000 километра от мрежата. Плавателните съдове по тях, чиито брой по данни на Canal and River Trust от 2019 година, е над 4200 само в Лондон, са най-различни – от най-популярните тесни класически плоскодънни лодки, украсени в ярки цветове, до самоделни конструкции от дърво и фибростъкло, с причудливи форми и съмнителна плаваемост.
Разнообразието от хора, които ги наричат свой дом, също е голямо. Тук можете да се запознаете с художници, студенти, строителни работници, програмисти, йога учители, бивши затворници и финансови консултанти. Това, което ги обединява, е желанието да забавят хода на ежедневието си и уважението към околните и природата.
Лодката, която избрахме да закупим, е дълга около десет метра, широка около четири и в нея има място за всичко, което е необходимо за един дом. Захранваме се с електричество от слънцето, за готвене използваме газ, а за отопление – въглища, които си купуваме от преминаващи търговски лодки.
Звучи доста по-просто, отколкото беше в действителност, но след многобройни премеждия, включващи подвижни кранове, гигантски камиони, един куп документи, няколко удара с чук и много преговори, побрахме цялата си покъщнина на борда и се озовахме насред прекрасен природен резерват в покрайнините на града.
Вълците от зоологическата градина отсреща виеха по цяла нощ, а сутрин ни будеха крясъците на десетки видове пернати. В канала плуваха щуки и най-различни видове пухкави патенца. Една сутрин попаднахме и на мунтжак (чифтокопитно от семейство Еленови – бел. ред.), който беше паднал във водата не по собствено желание и не можеше да излезе на брега, та се наложи да го спасяваме.
Времето беше прекрасно цяла пролет. В края на първата вълна от мерки, според условията на разрешителното за лодката, се наложи да започнем да се местим на всеки две седмици. Носейки се по течението към центъра на града срещнахме много стари и нови приятели, изпихме десетки дистанцирани бири на открито, без да искаме отвлякохме няколко съседски котки и опознахме квартали, за чието съществуване до този момент не бяхме и подозирали. За съжаление се наложи да се запознаем и с градския транспорт, тъй като временно се върнахме на работа.
С намаляването на броя на случаите през лятото започна да се усеща известна доза оптимизъм.
Парковете, пазарите и летните градини на кръчмите бяха пълни с работещи от вкъщи, преоткрили ползите от чистия въздух, а из центъра младите организираха нелегални партита на открито, които често приключваха с намесата на полицията. Междувременно се водеха спорове за ползата от носенето на маски и след въвеждането на задължителната им употреба в градския транспорт се зародиха бунтовни настроения, подклаждани от нахлули откъм САЩ конспиративни теории.
Есента настъпи, а с нея отново започна да се повишава броят на заразените. Последваха вълна от затягане и отпускане на мерките и всевъзможни еквилибристики от страна на правителството, които с нищо не помогнаха за изграждане на доверие у хората и доведоха до повсеместно объркване относно това какво е позволено и какво не.
Междувременно ние ходехме на работа и подготвяхме лодката за зимния сезон. Ремонтирахме покрива, сменихме акумулаторите, инсталирахме печката, сменихме част от топлоизолацията и се омазахме до ушите в силикон. И докато хвърчахме по задачи и се чудехме дали да си сложим маските, отново се оказахме в извънредно положение и животът замря.
Третият “локдаун” се оказа доста по-тежък и продължителен от очакваното, а зимата се случи студена и мрачна. Каналът замръзна и само търговските лодки си проправяха път като истински ледоразбивачи. Въпреки че беше приятно да си седим около печката и да се занимаваме с по-скоро интелектуални, отколкото физически дейности (т.е. четене на книжки и ровене в нета), липсата на социален живот започна да ми натежава.
Но вече е пролет и с пролетта винаги идва надеждата.
Скоро ще продължим пътешествието си по канала, ваксините ще започнат да си вършат работата и пътуването зад граница ще престане да бъде свързано с необходимостта от карантина. Отново ще можем да прегърнем близките си без страх. А дотогава ще се опознаваме с водните кокошки и ще чакаме.
Снимки: Tanya Kozak @tanikozace
