Когато бях някъде на три, родителите ми проявяваха низкото си чувство за хумор като ме питаха кого обичам повече.
„Мама!“, отзовавах се аз на мига. „А тати?“, питаше баща ми с хитра физиономия. „Тати!“, променях си светкавично решението аз. След време се научих да отреагирам адекватно на грозната провокация и на зададения въпрос започвах да повтарям като латерна „мама-тати-мама-тати“. Лошото е, че за мен въпросът кого обичам повече си остана тегаво екзистанциално питане до момента, в който спрях да се питам и се пуснах по течението.
И до ден днешен нямам категоричен отговор на въпроса кого обичам повече – майка си или баща си. Обичам и двамата твърде много и ги свързвам с различни сфери на любовта.
Разбира се, майките са онези, които приютяват в тялото си още нероденото дете, раждат го с цената на голяма болка и го захранват с част от себе си. Съвсем естествено е те да имат своя специален ден, когато да получат цветя, подаръци и картички. Говорим за 8 март. Все пак собствен ден имат и Драгалевската малина, червения кожен стол и дори държавата Бурунди, как така майките да нямат?
Откъде обаче идва драстичната пропаст между честването на деня на майката и деня на бащата?
Ако сте пропуснали, преди два дни беше Денят на бащата, който се празнува на третата неделя от месец юни в около 30 държави. Според католическата традиция обаче той е на 19 март, а пък на 26 декември го отбелязва източноправославната църква.
Но има ли за деня на бащата цветя, подаръци и хейтърски текстове? Защо всеки е готов да обича или мрази Деня на майката и почти никой не си прави труда да зачете с някакво чувство този на бащата?
Виждам в тази разлика между двата празника символизъм. Нека бъде ясно: майката не е по-важна за едно дете от бащата. Нейното абсолютно единение с бебето трябва да приключи в момента, в който то излезе от утробата й и вдиша първата си самостоятелна глътка въздух.
В психоанализата има едно понятие, наречено „името на бащата“ или бащина функция. Кратко и грубо обобщено, неговият смисъл се концентрира върху важността на ролята на бащата в отглеждането на едно дете. Той трябва да бъде този, който да скъса връзката между майката и детето, да постави граници и да въведе Закона. Бащата трябва да разделя, за да може детето да се впише в света, следвайки неговите правила. Тук не става дума за буквално разделяне, за граници с бодлива тел и физическо отдалечаване на малкото човече от неговата майка. А за жизненоважен, символичен процес, който позволява на „детето на мама“ да се превърне в човек.
Но нека излезем от психоанализата. Бащата е фигурата, която винаги, волно или неволно, се превръща в модел за детето. Неговият строг глас очертава границите между добро и лошо. Неговото слово учи на живот в света, който обитаваме. Това, разбира се, по никакъв начин не омаловажава ролята на майката, която също учи, възпитава и закриля. Но двете родителски фигури са може би единствените хора, които не са заменими.
С три думи: бащите са важни. Ако сте пропуснали да честити на своя баща в неделя, излезте довечера да пиете по една бира с него. Гледайте заедно някой от мачовете. Уверете го, че го обичате.
Някой ден, най-студеният на света, нито майката, нито бащата ще дишат същия въздух, който дишате и вие. Някой ден ще се събудите в свят без родители, без корен, без рул.
Дотогава почитайте празниците, не защото някой ги е измислил, натрапил или изкривил, а защото са повод да се оттеглите от всичко друго и да заведете майка си на Витоша или на шопинг. Или пък да заминете с баща си за риба.
Защото (и това е тайна), няма по-хубаво нещо от това да се возиш на лифта над цъфналите шипки с майка си.
Единственото също толкова хубаво усещане е да седиш в тишината на някоя лятна река, хванал въдицата редом до баща си.
