Месец юни – време за футболни емоции и за малки морски бягства, дълги вечери с коктейл в ръка, край на променливите температури. И от началото на месеца до момента – край на живота на четири българки в условията на патриархално насилие.
Каква горчивa ирония, че някои от консервативните фракции у нас са обявили юни за Месец на семейството!
Извинявайте, ако ви развалям хубавото лятно настроение с действителността:
На 04 юни в село Хлябово 57-годишен мъж убива с дървен кол 55-годишната си съпруга, след което прави опит за самоубийство.
На 14 юни, след сигнал от съседи, в Разлог е открито тялото на 68-годишна жена, убита от 46-годишния си син.
На 20 юни в Бургас мъж убива 32-годишната си жена пред очите на 4-годишното ѝ дете, защото жената иска да го напусне.
На същия 20 юни вече познатият на цялата общественост рецидивист насилник Орлин Гигов убива жената, с която живее – същата жена, която преди над година е изхвърлил пребита, обезобразена и гола на стълбите, а няколко месеца по-късно напада на улицата.
Знае се, че още четири жени са били жертви на насилие от страна на Гигов, а само в последните три години срещу него в прокуратура са постъпили общо 10 сигнала.
Гигов е бивш шофьор на МВР, уволнен за системно пиянство и условно осъждан по производство за домашно насилие. Това не спира полицаите, дошли на адреса след миналогодишния побой, да го поздравяват ведро с „колега“.
Това е първият и най-логичен въпрос, който изниква в главата на човек. Оказва се обаче, че немалко наши сънародници намират за по-логичен един друг въпрос: „Защо тази жена е стояла при него?“.
За мъртвите – или добро, или нищо, както е повелил мъдрият ни народ – освен ако мъртвите не са загинали в условията на патриархално насилие. Тогава често „няма дим без огън“, „той също е имал следи от насилие по себе си“ и „кой я е карал да се връща“.
Понякога е искрено осъдителен, нещо в стил: „То човек каквото сам си направи, и Господ не може да му го направи“ или „Защо аз да я мисля, като тя явно сама не е помислила за себе си?“.
Друг път се задава с чисто неразбиране.
И в двата случая въпросът е проблемен, защото размества отговорността. И защото слага поне част от вината за патриархалното насилие върху явление, което всъщност е негово следствие, негов пряк резултат, а именно невъзможността на жертвата да излезе от сферата на влияние на насилника.
Вариант №1 – ти самият си облагодетелстван с привилегията никога да не си се сблъсквал с никаква форма на патриархално насилие.
Вариант №2, който е може би още по-проблемният – макар и в по-„мека“ форма, патриархалното насилие е част и от собствения ти живот (от отношението, което проявяваш, или което се проявява към теб, а най-често и от двете), но ти не го разпознаваш, с което пряко или косвено се превръщаш в част от неговото възпроизводство.
И все пак, когато се пита, е по-добре да отговаряме, отколкото да си играем на по-умния и по-моралния в стаята. (Така или иначе стаята, в която си най-умен и най-морален, е грешната).
Струва ми се, че мнозина от нас си представят напускането на насилник като следната ситуация:
– Насилник, тръгвам си, повече недей да ме търсиш!
– Добре, желая ти успех, сандвич за из път да ти приготвя ли?
Реалността, разбира се, е всичко друго, но не и онова пожелателно „If you wanna leave, take good care, hope you make a lot of nice friends out there“ от парчето на Кат Стивънс за приятелска и човешка раздяла Wild World. Престъпна наивност е да си позволиш да вярваш обратното.
Без претенции за изчерпателност ще се опитам да разкажа какво се случва на практика.
Всъщност цитираното по-рано убийство в Бургас е учебникарски пример именно за това. Ще се опита да те възпре чрез физическо насилие, чрез поставяне във финансова зависимост, чрез обективно ограничаване на свободата ти на придвижване, чрез изнудване и заплахи – например по повод отнемане на общите ви деца, нараняване на домашния ти любимец или близките ти, публикуване на компрометиращи кадри, съобщения и факти за теб.
Или чрез разкаяние, отчаяни обещания и клетви, показни жестове на внимание, опити за самонараняване, инсинуации за самоубийство. Ако все пак си си тръгнала, ще опита да те намери и най-вероятно ще успее, а ти ще трябва да разчиташ предимно на собствените си воля и сили за осигуряване на безопасността ти.
На негова страна понякога ще бъдат представители на институциите, негови приятели, дори негови роднини.
Постарал се е да те убеди, че ти не можеш да се справиш без него. Че няма къде да отидеш. Че никой друг няма да те хареса. Че не ставаш за нищо.
Бавно и постепенно те е настроил против близките ти или директно ти е наложил забрана да общуваш с тях, а често се случва те да са се разсърдили на теб за това.
Отклонил те е от хобитата и уменията ти, от работната ти среда, понякога от работата изобщо. Той се грижи за теб. Ти не можеш да се грижиш сама за себе си. Никой друг няма да се погрижи. Това се случва чрез комбинация от поредица мачистки жестове на любов, последвана от гаслайтинг и установяване на доминация. (Tова са всички онези изненадващи идвания до работа и публични предложения; онези собственически тагове; онези шегички за женската логика, женската ревност и косматите крака на силните и независими жени; онези призиви към традиционно семейство, в които мъжът е главата, а жената трябва да остане вкъщи и да бъде „обгрижвана“, под които обикновено валят сърца и лайкове).
Например: той вече държи и управлява всички средства, с които живеете. Осигурил си е достъп и контрол върху всички твои канали за комуникация. Притежава жилището, в което живеете, а ти нямаш друго, в което да отидеш. Държи те „на къс повод“ с децата. Подковал се е с институционални връзки, които определят на чии твърдения ще се повярва при опит за сигнализириане за случващото се. Вече те е дискредитирал публично, така че да си е подсигурил общественото или общностното мнение да бъде против теб.
В това отношение у нас цари фрапираща и повсеместна неграмотност – може би у всички поколения, до това на милениалите включително. Повечето от нас сме отраснали в домове, в които насилието или признаците за насилие са били факт, но дотолкова нормализиран, че бихме били потресени някой да ни го каже в очите.
И далеч не визирам единствено огромните червени флагове, които изброих като примери за обществено промотиран мачизъм по-горе. Говоря за всички онези издевателства над близкия човек, които не са непременно шамари и юмруци, макар и както знаем, масово да се смята за приемливо, желано или поне неизбежно родителят да пошляпва детето си.
Говоря за възприемането на секса като задължение на партньора.
Говоря за чупенето на чинии, обръщането на маси и юмруците в стената в прилив на „справедлив“ гняв.
Говоря за принуждаването на взимане на нежелани решения под страх, че партньорът ще те напусне, ако не стане на неговата.
За епитетите, квалификациите, лъжите и обидите.
За четенето на чатове и проверяването на телефони.
За нормализацията на идеята само единият от двамата партньори да държи и управлява всички средства в семейството (независимо кой ги изкарва) и да записва на свое име всички ваши притежания.
За това, че „ей сега като се прибере баща ти, ще видиш ти“.
За принуждаването чрез лъжи и манипулации от страна на единия партньор към другия да се създаде дете.
Ти няма да се оправиш сама и да останеш сама би било най-тъжното, което може да ти се случи.
Трябва да се постараеш да си хубава, за да те вземат.
Трябва да се постараеш да те вземат млада.
Да не преучваш.
Да не прекаляваш с работата.
Да не ядосваш мъжете.
Да не ти знае много устата.
Да не ти излезе име.
Иначе няма да има кой да те защитава (от кого??), нито кой да се грижи за теб. Ти не можеш да се грижиш сама за себе си.
Мотивират ги сами да търсят да бъдат доминирани и покорни, а след това първи се обръщат срещу тях или вдигат ръце от тях в случай на истинска беззащитност. В рамките на един патриархален род, необвързаните хора, но най-вече жените сред тях, са третирани по изключително унизителен и грозен начин, като втора категория хора, по отношение на които човек може да си позволява абсолютно всякакво отношение – вербално и не само.
Ние, жените, масово биваме „изпращани“ в света с едничката мисия да си намерим някого колкото може по-скоро и да го задържим, иначе сме за боклука.
Разказът на друга жертва на Орлин Гигов пред Нова телевизия говори по-красноречиво от всеки мой аргумент.
Там Мила Пейкова споделя следното:
„След като през 2020 г. на Бъдни вечер бях пребита, сутринта отидох в „Пирогов”. Викнаха ме от 7-мо Районно управление, за да подам жалба. „Криминална полиция” отишла в дома му. Там някакво момче бършело кръвта ми, за да го прикрие. Задържаха го за 24 часа. Делото беше отлагано много пъти. Определиха счупения ми нос като лека телесна повреда. Решението на съда беше 5000 лв. глоба и една година условно с изпитателен срок в следващите четири. Той я обжалва и накрая остана само със санкцията. В едно от първите си интервюта казах „Трябва ли да умре някой, за да ми обърнат внимание, оказах се пророк”.
Междувременно Гигов оказвал натиск върху нея да се откаже от показанията си.
Често срещаш същото и от близките си – понякога те дори са се „отрекли“ от тебе.
Да, като семейство в турски сериал.
Защото например си се противопоставила на волята им и не си живяла, както ти е било повелено, затова сега, те, вярвайки в своята доминираща позиция, те наказват да носиш сама последиците за своето непокорство.
Не са чак толкова много онези, които биха твърдели, че пострадалата си го е „просела“. Но е достатъчно, че виждаме патриархалното насилие като проблем извън нас, такъв, който не ни касае, докато то всъщност се случва с наши приятели, с наши близки, с децата или родителите ни, дори понякога с нас самите, а отказваме да го видим и разпознаем.
Задаваме въпроса „защо тази жена е стояла при него“ по същия начин, по който питаме: „защо хората продават гласа си“ или „защо сред тази малцинствена група има висока престъпност“ – като риторичен аргумент.
Когато започнем да го задаваме като истински въпрос, за да търсим отговори и решения, ще бъдем по-добре. Иначе не е нищо повече от онзи стар цитат на Илф и Петров, че „спасението на давещите се е дело на самите давещи се“.
Заглавна снимка: Протестиращи срещу насилието над жени пред Съдебната палата в София, 25 юни 2024. Това е пет дни длсед като Орлин Гигов уби жената, с която съжителстваше, след многократни пребивания / Photo by Hristo Vladev/NurPhoto via Getty Images
Вижте още:
Какво можем да очакваме от полицията в случай на домашно насилие
